Любов, помниш ли, когато говорехме за случайностите и за това как не съществуват случайности, и всичко е програмирано до запознанството с всичките му думи и действия? Помниш ли как говорехме в продължение на часове, несвързани думи в несъществуващи изречения и се молехме да бъдем изслушани, защото и двете се нуждаехме? Може би нуждата ни събра, може би самотата, може би съпричастността... не знам какво беше, но знам, че няма нищо случайно.

            Съдбата е тази, която ни събра, която ни подарява плодовете на труда си и която във всеки един миг би ни лишила от тях. Събирахме мъките си и ги катализирахме, една в друга - аз с вярата, ти с любовта.

            Спомняш ли си когато си говорехме, че само надежда липсва и тройката би била пълна. Е, Любов, аз намерих своята надежда, онази последната, безвъзвратно изгубената, онази умираща последна. Надеждата, заради която съм жива и усещам порива на сърцето си. Желанието, което някога загубих, отново е в душата ми и се боря с вълците... още веднъж... до гроб.

            Умирах, пръсвах се от ярост на хиляди частици и все пак бях жива. Живеех живот, от който малко могат да се откажат и все пак, нямах надежда. Забравих себе си и пренебрегнах чувствата на другите... буря се бе разразила над главата ми... бях демон за всички около себе си и роб на гнева и яростта. И какво спечелих?

            От цялата тази игра, аз съм победителка. Любов, съдбата ме срещна с теб, за да открия надеждата, която ми липсваше. Съдбата ми отне нещо толкова скъпо и ценно, но го замени в едно нещо, от което цял живот съм имала нужда - истинска любов - надеждата, от която винаги съм имала нужда...

            Любов, желая и на теб, надеждата, от която имаш нужда, за да продължиш пътя си...