Ханс Кристиян Андерсен имаше една приказка "Щастието може да се крие и в едно клонче". Това му е най-хубавото на щастието - че всеки сам си го избира, сам го търси и открива. И най-интересно е, когато никой не очаква да го намериш в тъгата, мръсотията и мрака, но ти го правиш. Защото си творец, а на творците някак си им е позволено да нарушават правилата, за да създадат свои. Не само, че не ги осъждат за това, но и започват да им подражават. Много е хубаво да изненадваш останалите, особено, когато не го правиш заради тях, а търсиш сам себе си. Така се раждат и най-красивите моменти, тези късчета от забравата, които без никакво логично обяснение все още се помнят и "кръжат" из обърканите мисли и чувства, сякаш, за да те разсмиват от време на време с чудатия си полет. Когато се уморят и поспрат на едно място, някъде из напрегнатото ти съзнание, усещаш една топлина, една сила и попадаш под властта на красотата. Кои бяха моите специални моменти... Учудвам се колко са обикновени на пръв поглед. Първият, който изниква пред мен, е как гледам телевизия в хола в старата ни къща. Толкова преживях в тази къща - игрите с другите деца, рожденните дни, първата любов, първите домашни любимци... но този хол стои все така ясно пред мен. Тогава всяка вечер сядахме цялото семейство на кафявия диван, който след това нямах търпение да изхвърлим, защото беше толкова неудобен, и гледахме някой филм. Всъщност класика си остава любопитството и страха от поредния епизод на онзи уникален за мен сериал "Туийн Пийкс".  И в този момент аз имах най-прекрасното семейство, най-удобния диван и най-големите мечти. Следващият красив момент ме отвежда до първата ни кола, легендарният вече "Трабант" :)) Ехх, къде ли не ходихме с това симпатично светлосиньо човече - погледни едно Трабант-че отпред и ще забележиш специфичната дружелюбна физиономия, която му придават фаровете. Много обичах да пътувам на задната седалка със сестра ми, която все заспиваше и успяваше да заеме почти цялото място. Аз пък седях плътно до прозореца и си тананиках някоя песен, докато наблюдавах полетата с огромни оранжеви слънчогледи - една от най-омайващите гледки, на които съм била свидетел. А забелязвал ли си колко е красив страхът понякога, когато си с добри приятели? Открих го, когато преди години и мен, заедно с приятели, ни обзе манията да "викаме Дама Пика" (така ли беше). Всичко бяхме подготвили долу, в тъмното мазе в блока при баба и дядо едно лято. Бях най-малката и все ми се смееха, че не съм "дорасла" до тяхната "зрялост", но тогава те хукнаха уплашени преди още да сме почнали, а аз си вървях спокойно (нищо, че умирах от страх). Разбира се, има още толкова много подобни спомени... Щастлива съм, че на абитуриентския си бал преди няколко месеца почувствах едно неописуемо спокойствие, радост от на пръв поглед нищото. Тогава избягах от цялата суматоха на "официалната вечеря" с целия випуск, събух си 9-сантиметровите токчета и заедно с един добър приятел замених 4-звездния хотел на "Златни пясъци" с едно безлюдно кътче на плажа. Седнахме двамата и се загледахме в морето и звездите. Всъщност беше толкова тъмно, че по-скоро чувахме вълните, отколкото да ги виждаме. Красиво беше присъствието, което усещаш, но в което не се взираш. Знаех, че това момче е някъде до мен, но това само ми стигаше. Знаех, че морето е там пред мен и това беше напълно достатъчно. И тримата нямахме нужда от другo, защото в този момент се нуждаехме от самотата си, без да се чувстваме изоставени. Най-красивите моменти са хиляди... И всеки един е миг, преживян в рая, който не вярваш, че съществува на земята. Аз повярвах, когато се замислих за щастието, което усетих във всеки един от тях. Щастието не просто да си жив, но да имаш смелостта да поискаш да погледнеш отвъд баналното, отвъд фалша и откриеш хармонията във вечността.