И ти си като мен, любов, малка, понякога наивна, понякога прекрита, понякога необуздана като дивите коне, и препускаш като тях, тръгнала незнайно накъде, препускаш с пълна сила и със сила си готова да премахнеш всичко, що застава пред теб, но не си красива така, любов, не ти отива! Не ти отива да се бориш за вече спечелена или загубена битка и ти го знаеш, любов, знаеш, че битката отдавна свърши, просто не искаш да си отидеш, а надеждата в теб умря отпреди. И стига размахва тези думи пред поета, той не ще те разбере, че просто можеш да обичаш (а може би за него така просто не е). Но аз те познавам, любов, ти искаш да си жива все така, както винаги си била в моята душа, необичаща конкретно, а дори и да е така, неочакваща вълшебства още с първата любовна треска, ти разбра, че те не съществуват, но продължи напред, без да се пилееш в хората, които не вярват в теб. И искаш да те изразяват, да си вечно там, нарисувана чрез думи на листа ми бял, разголена като в картина, с всичките ти прелес ...