Не разбирам

 Нормално е за моите години често всичко и всички да са ми криви, да се чувствам неразбрана и много неща да не разбирам... Но дали всичката "неразбраност" се дължи на възрастта ми!?
 С всеки изминал ден се убеждавам, че животът ми занапред няма да е розов, че тепърва ще срещам трудности, които едва ли съм си и представяла... Едва ли е нужно да се оплакавам като повечето тийнейджъри с репликата "Животът е гаден!", мисля че е безпредметно - това нищо няма да промени. Напротив - животът е хубав! Просто не съм се отказала да вярвам в красивото,  доброто и едва ли не вярвам и в чудеса, макар че всеки следващ ден идва сякаш със задачата да ми покаже,  че не съм права.
 Когато се загледам в очите на по-възрастните, виждам една постоянна тревожност и напрегнатост... все по-рядко виждам родителите ми да се усмихват, а все по-често срещам тяхната пасивна агресия, породена от липсата на... много ясно, че и, колкото и банално да звучи, на пари! Виждам как живота ги мачка, и не става въпрос само за моите родители, а за повечето от тяхното поколение, и си задавам въпроса "Дали и с мен ще е така?". И ето, че и в мен се появява гореспоменатата тревожност. Нормално ли е това? Не искам да мисля за пари, искам майка ми и баща ми да се усмихват по-често, искам да показват обичта си към мен, да я покажат, да я изровят изпод всичките си грижи и тревоги!
 В това забързано и натоварено ежедневие никой не обръща внимание на "малките неща",а понякога точно те носят тази позитивна енергия, от която се нуждае всеки от нас. Приятно е сервитьорката в кафето да взима поръчката ти с усмивка, да получиш неочаквано обаждане от стар приятел, случайно да чуеш любимата си песен по радиото, да ти направят път, когато пресичаш улицата... и още стотици малки жестове, които според мен осмислят живота ни. Само да им обръщахме повече внимание!
 Моето поколение е завладяно от техниката и комуникациите. Като цяло всичката модернизация е за улесняване на бита, на живота ни. Сега имаме много повече начини за комуникация, но поне за мен не сме станали по-комуникативни. Как всъщност чатенето, дори и с камера, може да предаде истинската емоция... Не може! И особено моето поколение не знае как да общува, да намира точните думи в една реална ситуация, когато се изправим срещу събеседника си, лице в лице. Много губим, когато седим пред компютъра съвсем сами, а може да сме с приятели. Голяма част от посланието, което искаме да предадем по време на разговор се предава чрез нашите мимики и жестове, които не могат да бъдат видяни или предадени реално от компютъра. Сега можем да се запознаваме с хора от целия свят, но не успяваме да опознаем тези, които са до нас. Винаги съм смятала за недостойно, и дори неуважително да се разделиш с приятеля/приятелката си по Skype или чрез SMS, но явно сега е "модерно"...
 И като загатнах темата за любовта, си задавам въпроса "Къде изчезна романтиката?" Не че аз съм успяла да разбера кое точно е романтично, но все пак имам някаква представа, която, бих казала, че изобщо не се припокрива с реалността. Претърпяла съм малко разочарования, но такива, които да сринат цялото ми същество, да разколебаят вярата ми в истинската любов. Не бива да си с някого просто "ей така", просто ми се струва безмислено... Не смятам, че са нужни и скъпи подаръци за доказване на привърността ти към човека до тебе. За мен като момиче е достатъчно и едно цвете, просто без повод, дори и откъснато от градинката пред някой блок. Не мога да приема толкова силния интерес към плътта, който властва сега, и как някой иска да бъдеш негова, а дори да не знае цвета на очите ти. Когато казах това на една приятелка, тя ми се изсмя в лицето с думите "Кой пък сега ти гледа очите?!". Мисля , че поне това може да знаеш след като претендираш да бъдеш с един човек. И колкото и да са "модерни" краткотрайните връзки, мисля че във всеки от нас се таи желанието да срещне личност, на която да може да даде цялата си любов. Нима всеки от нас няма нужда от човек до себе си, който да е готов да поеме болката ти и ти неговата, в чийто очи да се оглеждаш и да се чувстваш най-красивият; да се събуждаш и заспиваш с мисълта за него/нея... Аз лично имам нуждата от човек, който просто да ми напомня да дишам, да ме кара да се чувствам единствена и неповторима...
 Не знам дали аз имам неправилно изградена ценностна система или сегашният свят не е за мен... Чувствам се излишна, не на място и не смятам, че е нормално да израствам с убеждението, че няма да намеря своето място под небосвода, където да се чувствам истински добре и на място. Просто не разбирам сегашния свят и хората в него!