2 min reading
„Обикнах те, когато те загубих –
нелепо, безвъзвратно, непростимо.
Дали пък затова не се и влюбих?
Сега си Бог, и нафора, и вино.”
Никоя сила на света не може да ни сломи, освен нашата собствена природа, в която е заложено тъй силно да копнеем по неща, безвъзвратно загубени и да пазим толкова много спомени. Човек често се стреми към онова, което не може да притежава, от което вече се е отказал. Защо ли? Защото е заложено в природата ни да търсим, да бъдем изследователи в чувствата си, да се борим за онова, което желаем. И често това е предполагаемата „Любов”. Глупаво е да копнеем толкова неистово за сладката тръпка, която ни обзема, поглеждайки любимия. Защото именно желанието този трепет да ни споходи е една от причините това да не се случва.
Дали твърде високите очаквания за влюбването не са в основата на винаги съпътстващия провал? Навярно. Или виновник е човешката Суета. Егото, което ни задържа във вече изстинало легло, което ни принуждава да запазим гордостта си, когато сме наране ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up