„Обикнах те, когато те загубих –
нелепо, безвъзвратно, непростимо.
Дали пък затова не се и влюбих?
Сега си Бог, и нафора, и вино.”
Никоя сила на света не може да ни сломи, освен нашата собствена природа, в която е заложено тъй силно да копнеем по неща, безвъзвратно загубени и да пазим толкова много спомени. Човек често се стреми към онова, което не може да притежава, от което вече се е отказал. Защо ли? Защото е заложено в природата ни да търсим, да бъдем изследователи в чувствата си, да се борим за онова, което желаем. И често това е предполагаемата „Любов”. Глупаво е да копнеем толкова неистово за сладката тръпка, която ни обзема, поглеждайки любимия. Защото именно желанието този трепет да ни споходи е една от причините това да не се случва.
Дали твърде високите очаквания за влюбването не са в основата на винаги съпътстващия провал? Навярно. Или виновник е човешката Суета. Егото, което ни задържа във вече изстинало легло, което ни принуждава да запазим гордостта си, когато сме наране ...