Nov 16, 2004, 9:13 PM

Недей се тревожи 

  Essays
2117 2 0
6 мин reading

 

         Казваш ми приятелю, че този свят е тъй проказен, празен и обречен. Казваш ми, добавяйки поредната си бръчка на челото, че иде краят. Казваш ми, добавяйки октава по-нагоре в своя глас и притеснение, че дробовете на планетата ни се износват, дупката в синия простор расте и видовете ни напускат.. Казваш ми...

         Но ти не питаш дали видял съм аз това и сам преди дори да те познавам? Дали не е било това една отрова в моето измъчено сърце, че всичко си отива? Дали не съм видял и сълзи, „белите” й дробове, дупката във синия простор, измиращите видове?

         Ще ти кажа! Видях това и силно плаках. Ревях със глас, когато имах, ревях без глас, кога и той не бе останал. Сърцето ми кървеше и стенеше в агония. Очите ми изливаха океани от тъга и не искаха да видят друго. На цялото ми същество не бе му тъй посилно да приеме всичките неща.  Така се влачех от депресия в депресия, от отчаяние в друго по-голямо и търсех аз утеха в едничката, която знаех че няма да пропусна – усмихнатата старица в черни дрехи, която идва със своята коса да окоси своята нива. Влюбих се в Смъртта и тя ми бе приятелка. Бе по-голямата сестра на Депресията и Постоянната тъга. Обичах я и молех се да дойде да ме отведе, защото тук на таз земя, където съм роден, не виждам място за собствената си тъга. И таз жена бе ми като майка. Когато плаках, утешаваше ме с думи нежни „Ще дойда, сине, да те прибера..” И аз й вярвах. Но ето, че забрави се и аз заплаках повече. „Защо?” ще питаш ти...Защото тя ми обеща, а после ме забрави. Виках я и се гърчех от агония, когато тя не бе до мен. И ето, че разбрах. Тя е фея, от ония, които не можеш ти да викаш когато пожелаеш, а трябва да й вярваш, че ще дойде и това ще е навреме. А дотогава, струва ли си аз да плача?..

         Но виждам, че ме гледаш притеснено. Нима изгуби своя говор? Недей, не ме упреквай във това, че влюбих се в Смъртта. Тя отнема нещо и дава друго – по-голямо. Нима не чуваш своята душа да вие гладна? С какво ще я нахраниш? С този сън? С илюзиите на тоз живот, заливащи те всеки ден от вси страни? Нима не си усещал онзи глад, за който нямаш си представа как да го заситиш? Когато всичките блага на таз земя не стигат дори да го заситиш? Когато всичките блага на таз земя не стигнат дори да го залъжеш, или залъгваш, но после го усещаш още по-голям. Това е гладът на твоята душа. А тя е твоя и я има. Та „тя” си „ти”. Или това, което мислиш че си ти е твоята обвивка, целуфан, някаква си опаковка, а тя душата не е нещо си абстрактно, а самият ти. И животът ти е просто сън за теб /за своята душа/ и от теб зависи дали ще бъде той кошмар или приятно усещане, след сладка дрямка.

         Приятелю, ти видя умиращата си Земя, а аз видях и хората, горещи в Адът, който сами са си създали, оковани в собствените си окови на гневът, омразата, мъстта, парите, завистта, убийствата, наркотиците, хазарта, алкохолизмът, фанатизмът и консумацията на всичко онова, което би трябвало да засити техния вечен глад, но той не би могъл да бъде заситен от нищо земно, поради това че той не е земен. И хората са като малките си, засипвани от всичко друго, но не и от това което те жадуват – Любовта. Тя е онзи незимен извор, от който пиейки, ще бъдем заситени и няма да се гърчиме от недостига на живата вода. А пиейки от него останалото ще го видим такова каквото е – създаденото от материята, за да служи на нея, но не и на нас. Създадено от нас да ни служи, но всъщност оковавайки ни то заставя ние да му служим. Нима това сме ние. Такива, които създават своите богове, на които да се вричат. Нима за роби сме родени? Роби, робуващи на собствените си деца. Това е истинският ужас. Да се давиме без въздух в дробовете си, удавени във собствените си амбиции за влъст и сила, които няма да получиме сами.

         Изморих се да вярвам на хората, стоящи зад думи, предварително изпразнени от смисъл. Празни обещания дадени ни от тези, които в момента имат земна сила. Омръзна ми и да ги съжалявам, за техните амбиции за власт и сила, когато те дори не осъзнават, че всичкото на този свят е временно и тленно и то остава без значение и единствено самичка, горката тя – Историята, намира смисъл да ги пази тези спомени за отминали империи, идеи, революции и другите игри, на които човечеството си играе.

         Приятелю, виж доброто, което още е останало на таз Земя. Може да ти се стори малко. Не се сърди, че твоите прадеди са те ограбили и толкова вече е останало за теб, а го съхрани и увеличи, това остава за след нас. Вземи си своя капкомер и всичката останала любов, която още пазиш навсякъде в сърцето си, ти вземи, увеличи и разпредели навсякъде, наоколо. Бъди щастлив, че си се родил, че те има и можеш да пиеш от извора на любовта и можеш да даваш и на други да пият от него, а ако им хареса, покажи им къде да го намерят.

         А за Земята недей се тревожи. Тя е наша майка и ако поиска може да ни изхвърли по всяко време..Обичай я и я пази и тя ще ти се отплати...             

                                                                                              2002г.

© Александър Тоцев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??