Казваш ми приятелю, че този свят е тъй проказен, празен и обречен. Казваш ми, добавяйки поредната си бръчка на челото, че иде краят. Казваш ми, добавяйки октава по-нагоре в своя глас и притеснение, че дробовете на планетата ни се износват, дупката в синия простор расте и видовете ни напускат.. Казваш ми...
Но ти не питаш дали видял съм аз това и сам преди дори да те познавам? Дали не е било това една отрова в моето измъчено сърце, че всичко си отива? Дали не съм видял и сълзи, „белите” й дробове, дупката във синия простор, измиращите видове?
Ще ти кажа! Видях това и силно плаках. Ревях със глас, когато имах, ревях без глас, кога и той не бе останал. Сърцето ми кървеше и стенеше в агония. Очите ми изливаха океани от тъга и не искаха да видят друго. На цялото ми същество не бе му тъй посилно да приеме всичките неща. Така се влачех от депресия в депресия, от отчаяние в друго по-голямо и търсех аз утеха в едничката, която знаех че няма да пропусна – усмихнатата старица в черни дрехи, която ...