Ставаш, излизаш. Тръгваш по тъмната, познатата улица без бордюри. Много хора... Тук-таме виждаш някакви проблясъци на светлини в мрака. Фарове на коли. Чуваш как себеподобни крачат, но стъпките им те изнервят. Карат те да полудяваш. Мразиш ги! И не хората, а стъпките. Минаваш по друга пътека, но отново ги чуваш. Започва наистина да ти става противно. Не е така, както искаш да бъде, не е така, както си го предвидил. Искаш само и единствено да се изтриеш. С гумичка. Да, точно такава, с каквато се трие писеца на молива, а понякога и химикала. Но... не можеш. Факт. Затова просто слагаш слушалките в ушите, където започва да кънти мелодията на някоя твоя много любима песен. Тогава вече оставаш невидим, невидим не за хората, а за шумa от така дразнещите им стъпки. Изолираш всичко около себе си и чуваш само песента. Усещаш я, докосваш я. И даже ти се иска този момент да не свършва. Докато се сблъскаш с някой нахален, невнимателен минувач. Ха, или просто някой познат не те спре и заговори. Дааа ...