Ставаш, излизаш. Тръгваш по тъмната, познатата улица без бордюри. Много хора... Тук-таме виждаш някакви проблясъци на светлини в мрака. Фарове на коли. Чуваш как себеподобни крачат, но стъпките им те изнервят. Карат те да полудяваш. Мразиш ги! И не хората, а стъпките. Минаваш по друга пътека, но отново ги чуваш. Започва наистина да ти става противно. Не е така, както искаш да бъде, не е така, както си го предвидил. Искаш само и единствено да се изтриеш. С гумичка. Да, точно такава, с каквато се трие писеца на молива, а понякога и химикала. Но... не можеш. Факт. Затова просто слагаш слушалките в ушите, където започва да кънти мелодията на някоя твоя много любима песен. Тогава вече оставаш невидим, невидим не за хората, а за шумa от така дразнещите им стъпки. Изолираш всичко около себе си и чуваш само песента. Усещаш я, докосваш я. И даже ти се иска този момент да не свършва. Докато се сблъскаш с някой нахален, невнимателен минувач. Ха, или просто някой познат не те спре и заговори. Дааа, и те разпитва, подпитва. Тъпичко! Но ти просто слушаш песента и се правиш на заинтересован. После, когато дойде краят на вашия така "желан и интересен" разговор, ти продължаваш по уличката. Втора песен, трета, четвърта. "Къде отивам, Господи?" И ето сега, излизаш на обширния булевард. Съжалявам, но уличката все някога трябваше да свърши. Излизаш на големия булевард, точно откъдето бе дошъл познатият. А когато излезеш там, няма ли да срещнеш още хора? Там, където всеки бърза за някъде. Хората за работа. Автобусите за графика. Хората за автобусите... Така е и при времето, и не по-различно. А ти безмълвен заставаш на спирката и чакаш да дойде автобусът. А той идва след минута-две. Прекалено е пълен и ти решаваш да изчакаш втория. Вторият идва с малко закъснение, но е още по-пълен. Затова решаваш да тръгнеш пеш. Поемаш по пътеката, сам. А после какво? Вървиш, вървиш и пак вървиш. Но накъде отиваш? И къде си тръгнал, като не знаеш накъде отиваш? Същата история като тази на живота. Но това е друга тема. Въпреки всичко, най-хубаво е когато вървиш точно така. Неориентиран, сам. Просто ходиш, дишаш. Но дали живееш? Помисли си. А аз отново ще те питам! Къде си тръгнал, като не знаеш къде отиваш и ако дори за миг не си се обърнал?
© Зоя Григорова Todos los derechos reservados