Много слова се произнесоха, много думи се изговориха по повод промените в съдебната власт, отдавна с добро чакани, още по-отдавна зле написани, та да се налага днес да се изтрият. Не е на добре, когато тъй често се създават удобни, но користно скроени нормативни правила в угода на частен, па макар и властен интерес. Рано или късно те без жал биват заличавани като „имената“ и „лесната слава“ в стихотворението на Иван Вазов (на 172 години стана, ала още е жив), но също така междувременно – докато е траел ненужният им живот – са успели да сътворят зло с упорити, дълбоки и трайни следи. Всъщност животът учи, че доброто рядко бива забелязвано, дори да се навре в очите ти; то просто не държи на това. Обратно, злото по-често минава през съдбата като плуг през нива, създава бразди и ями, в които не никне нищо, разорава душите и хич дори не се интересува, че унищожава и руши; а може би тъкмо това цели.

     Хареса ми сред тези слова и думи изразът „правно нищо“. Чувал го бях и преди, разбира се, винаги ми е допадал този идиом, но сега усещането беше като към отдавна отминала близост, останала неосъществена, но незабравима, тъкмо заради своята небъдност вероятно. Тъжно е, ала и смешно заедно с това, когато с неимоверната сила на закона сътворяваш нещо негодно да живее; произвеждаш удар във въздуха, отделяш енергия, за да я превърнеш в ентропия.

     Две могат да бъдат причините за това. Едната е в неумението да боравиш с правото. То е инструмент, изкуство на справедливостта, ала то самото няма подобно качество, някой трябва да впрегне това изкуство в талантливото творчество на доброто, за да произведе то справедливост. Опитните юристи казват, че ако приложиш текста закона такъв, какъвто е, няма да е достатъчно, за да постигнеш целта му. Трябва да схващаш правото само като сечиво на доброто без да го надценяваш и да го натоварваш с ценности; то може да ги създаде, да ги роди, но само ако е оплодено с чувството на духовна извисеност. И приложиш ли закона, какъвто е, без да отчиташ какъв е трябвало да бъде, за да постигне целта си, е толкова лошо, колкото да не го прилагаш изобщо. Не е въпросът дали упражняваш превратно властта да налагаш закона, или поради слабоумие и интелектуална недостатъчност не можеш да прозреш морала и честта отвъд алинеята на нормата. Въпросът е защо работиш с инструмент, чиито характеристики, предназначение и смисъл са ти непонятни. Защото притежаваш този инструмент, може би. Затова ли? Но нима всеки, който има скалпел, може да бъде хирург? И всеки с трион – дърводелец?

    Другата причина да превръщаш правото в нищо е културна. Може би по-точно е да се каже безкултурна, но въпреки това аз предпочетох така да го кажа. Ще се уточня. Хората без усещане за ред, имам предвид обществен, социален ред, обикновено притежават изострено възприятие към личния правопорядък. Хулиганинът, престъпникът, разбойникът в обществото най-често е подреден, взискателен и спестовен в индивидуалния си кръг. Крадецът е такъв само по отношение на чуждото, от себе си няма какво да присвои. Затова къта грижливо своето, когато е откраднато; приема, че е възстановил хармонията на обърканите обществени нрави, като е наложил своето възприятие на справедливостта: той не е по-малко достоен да притежава онова, което е достояние на други. И понеже е така, редно е, благородно, възпитано и дори наложително в нормативния смисъл на думата е то да бъде присвоено, за да се възстанови редът и добрия порядък. Ето защо културата на тези хора е да използват правото в катарзиса на своята собствена угода. За тях правото е индивидуален, а не обществен инструмент и няма нищо лошо чрез властта то да се упражнява по онзи начин, който личният интерес диктува.

     И в двата случая обаче правото няма нищо общо със себе си. То е превърнато в сокоизстисквачка – тя не се интересува от плодовете, нито от сока, който ще произведе. Достатъчно е да смели плода и да го превърне в сок. Така на правото е отредена незавидната роля да пречупи доброто и да въздаде зло. Или обратното. То няма нищо общо със справедливостта, защото не я разбира. То е машина. Сокоизстисквачка. Може и чушкопек.

     Според единствената жена, която стана моя приятелка, чушкопекът е дейност (не е уред), заслужаваща уважение. Не защото се извършва от мъж, а от машина, обслужвана от мъж. Понеже мъжете не можели да вършат нищо друго, освен да обслужват – било жени, било машини, било интереси. Затова. Но тя е ненормална, разбира се. Как иначе щеше да бъде моя приятелка? Аз възразих, че и пералнята е дейност, но тя млъкна и оттогава – вече десет години – не си говорим. Нито за перални, нито за чушки. Чувам, че е още жива. Донякъде, разбира се. Един ден ще влезе в пералнята си, за да се почисти по-бързо и ще се центрофугира. Това е добър начин да се превъзнесеш чист в небето. Почти сух и удобно разкостен.

     Като казах по-горе, че правото няма собствена ценност, естествено, не бях напълно прав. Правото изразява хилядолетната нормативна мъдрост на човечеството, записана в повели; независимо че са писани от различни по степен на развитие общества, от нееднакво устроени социални системи, голяма част от тези нравствени ритми са вкаменелости на човешкото достойнство. А то не може да не представлява ценност. Исках само да уточня, че строго юридическия, позитивен, нормен правопорядък, установен в закони, не е достатъчен да сътвори справедливост, защото е схоластична, доктринерна, историческа представа за доброто, а и винаги подлежи на тълкуване на всичко отгоре.

     Не е достатъчно да си добър, ако имаш смелостта и доблестта да бъдеш такъв. Трябва да постигнеш повече – да сътвориш от добротата справедливост. Така ми се струва.

     Прочее, когато правото е нищо, нищото също е право, особено ако е облечено с власт. Дали е чушкопек или следовател, прокурор или сокоизстисквачка – е все едно. Нали си върши работата съгласно указанията за експлоатация? А принизено ли е правото в нищо и възвисено ли е нищото в право, няма смисъл изобщо да говорим за държава, независимо дали тя се осчетоводява като демократична пред кредиторите си. Държава, която не се стреми към справедливост, няма нужда от право. По-добре от мен го е казал Томас Хобс в „Левиатан“: „Където няма държава, нищо не е несправедливо.“

     Не че ми дреме какво е казал Хобс.

     Прочее, на заседанието си през 2022 година, ден седми на месец юли, Висшият съдебен съет се присмя на правото по повод искането за оставка на главния прокурор. Ехидно, доволно. Само две съдийки, жени с нрав и съвест, се противиха.

     Представяте ли си докъде сме стигнали? А представяте ли си как се чувстват те, двете? Кой ще ги защити от ехидното самочувствие на прокурорската алчност?

     Мъжествеността има нужда от жени, оказва се. Иначе не се нарича така.

     Кой и какъв народ ще подкрепи нуждата от справедливост?

     Сега народът български въстава срещу Левски, докато просташки поднася цветя пред бесилото му през февруари. Защо всички уважават умрелите за доброто, щом нямат нищо общо с „Капитан Андреево“, с КТБ, с лакомията на грабежа, примерно? И не са в състояние да въстанат срещу предателите на доброто. Срещу робовладелците на свободата, унижена от щедростта на лъжедемокрацията. Срещу бесилката на Апостола. Защо нямат морал да покажат юмруци срещу кражбите на властта?

     Защото сме помияри, това е. И юмрукът ни е хлабав. Ако ни отнемат Русия, ще си намерим друг повод и държава на ругаем шефовете, докато бием чела в нозете им. С друго име нека да са. Все едно е. Нам ни дайте шефове, ние сме васали по природа. Щото сами не можем да се ругаем, нето да се управляваме. Неефективно е, а и пиячката не върви. Юмруци имаме, но само за жените си.

     Един приятел казва, че доброто и злото не са за споделяне. Непрекъснато го повтаря. През останалото време мълчи.

     Сигурно е прав. Приятел ми е. Виждаме се от добро на зло. И все мълчим. Но не е от добро. Той е българин. Живее в чужбина вече седемстотин години. И се грижи за баща си, който е на хиляда и триста. Аспарух се казва бащата. Не че има значение.