Jan 10, 2007, 2:57 PM
Няма нужда от заглавие
2 мин reading
Ето, сега седя тук и пиша! Пиша без цел! Пиша без идея. Без теза. Изливам всичко, което чувствам, без да преминава през филтъра на книжовната реч. Явно много ще пиша, защото много чувствам... Какво ли? Каквото ми е заложено като човек. Щастие, тъга, любов, мъка, страдание... има от всичко по много.
Нещо ме яде отвътре. Нещо ме кара да се изливам. Сълзите не стигат. Ако можех да рева, не само през очите... тогава сигурно щях да съм по-спокоен! Но дали искам да съм спокоен? Спокойствието е скучно! Сигурно цял живот нарочно си създавам проблеми... за да не ми доскучава. Но, ето, че идва моментът, в който искам да съм спокоен повече от всякога! Както казват много хора от обкръжението ми: "Да си мислил!" Сега искам една доза... една доза спокойствие, която да редуцира бурята, която е в душата ми, в сърцето ми, в корема ми, дори по кожата ми. Тя е навсякъде. Всяка мълния е сълза (мълнийте са много), всеки гръм е поредната част от наслагващото се в мен отчаяние.
Явно стигнах до някъде с писането си. Защо, когато пиша без да го обмислям сериозно, не стигам до красиви, безлюдни океански брегове с много слънце, от което всеки лъч ти дарява сила, щастие, удоволетворение? Защо винаги стигам до мотива за тъгата? Защо образът на сълзата винаги присъства? Защо? Защо? Защо? Много "защо". Нормално, нали все пак съм любопитко.
Някой биха отговорили на това "защо" с това, че съм отчаяно влюбен. Но не са прави! Все пак това съм АЗ! И АЗ само мога да дам горе-долу конкретен отговор. Всъщност кого залъгвам? Не мога да дам дори измислен отговор, на който да повярвам и да се опра. Сигурно така е по-добре!Сигурно не! Да се примиря ли? Да се подчиня ли? АЗ, този, който е "осъден да бъде свободен", попаднах в капана на собствените си чувства. Явно не съм свободен.
Извървях пътя, състоящ се от страница и половина хленчене... (защото това е писано на листа) И сега какво? Да спра да хленча? Да се държа "мъжки"? Сигурно трябва да започна да гледам футбол. Това е първото нещо, което трябва да направя, за да съм "истински мъж". После трябва да набия някоя жена...
НЕ! Благодаря, но - НЕ! Предпочитам да си хленча и да не съм "истински мъж". Предпочитам да чувствам, да мечтая, да рева, да обичам, да мразя (досега не ми се е случвало да мразя). Предпочитам да съм романтик. Ясно какво предпочитам... но дали СЪМ?
Чувствам... чувствам силно. Също така мечтая... постоянно(колко красиви и същевременно безмислени са мечтите). Често рева (Все по-трудно рева последно време. Болката понякога е толкова силна, че сълзите отказват да изпълнят мисията си). Докъде стигнахме? До обичам! ДА! АЗ обичам. Обичам силно, чисто... Обичам да обичам! Обичам и да бъда обичан! Следва мразя, което, се радвам, че не съм го почувствал все още! Сигурно и то има плюсове, но все пак аз съм ограничен и затова не искам да ги разбирам!
Следва да заключа, че явно СЪМ! Тогава какъв е проблемът? Защо въобще пиша? И защо, когато пиша за себе си толкова откровено, се изчервявам? Пак много въпроси. Да започна ли да отговарям? НЕ! По-добре не! Може да не ми харесат отговорите! Щом няма да отговарям, тогава ще приключа с писането... засега! Ще си запаля една цигара(знам, знам... вреден, лош навик)... и ще се чудя да дам ли на накой да го прочете. Тези две и половина странички ме събличат... Ще го покажа! Нека видим дали ще ме харесат гол!
Нещо ме яде отвътре. Нещо ме кара да се изливам. Сълзите не стигат. Ако можех да рева, не само през очите... тогава сигурно щях да съм по-спокоен! Но дали искам да съм спокоен? Спокойствието е скучно! Сигурно цял живот нарочно си създавам проблеми... за да не ми доскучава. Но, ето, че идва моментът, в който искам да съм спокоен повече от всякога! Както казват много хора от обкръжението ми: "Да си мислил!" Сега искам една доза... една доза спокойствие, която да редуцира бурята, която е в душата ми, в сърцето ми, в корема ми, дори по кожата ми. Тя е навсякъде. Всяка мълния е сълза (мълнийте са много), всеки гръм е поредната част от наслагващото се в мен отчаяние.
Явно стигнах до някъде с писането си. Защо, когато пиша без да го обмислям сериозно, не стигам до красиви, безлюдни океански брегове с много слънце, от което всеки лъч ти дарява сила, щастие, удоволетворение? Защо винаги стигам до мотива за тъгата? Защо образът на сълзата винаги присъства? Защо? Защо? Защо? Много "защо". Нормално, нали все пак съм любопитко.
Някой биха отговорили на това "защо" с това, че съм отчаяно влюбен. Но не са прави! Все пак това съм АЗ! И АЗ само мога да дам горе-долу конкретен отговор. Всъщност кого залъгвам? Не мога да дам дори измислен отговор, на който да повярвам и да се опра. Сигурно така е по-добре!Сигурно не! Да се примиря ли? Да се подчиня ли? АЗ, този, който е "осъден да бъде свободен", попаднах в капана на собствените си чувства. Явно не съм свободен.
Извървях пътя, състоящ се от страница и половина хленчене... (защото това е писано на листа) И сега какво? Да спра да хленча? Да се държа "мъжки"? Сигурно трябва да започна да гледам футбол. Това е първото нещо, което трябва да направя, за да съм "истински мъж". После трябва да набия някоя жена...
НЕ! Благодаря, но - НЕ! Предпочитам да си хленча и да не съм "истински мъж". Предпочитам да чувствам, да мечтая, да рева, да обичам, да мразя (досега не ми се е случвало да мразя). Предпочитам да съм романтик. Ясно какво предпочитам... но дали СЪМ?
Чувствам... чувствам силно. Също така мечтая... постоянно(колко красиви и същевременно безмислени са мечтите). Често рева (Все по-трудно рева последно време. Болката понякога е толкова силна, че сълзите отказват да изпълнят мисията си). Докъде стигнахме? До обичам! ДА! АЗ обичам. Обичам силно, чисто... Обичам да обичам! Обичам и да бъда обичан! Следва мразя, което, се радвам, че не съм го почувствал все още! Сигурно и то има плюсове, но все пак аз съм ограничен и затова не искам да ги разбирам!
Следва да заключа, че явно СЪМ! Тогава какъв е проблемът? Защо въобще пиша? И защо, когато пиша за себе си толкова откровено, се изчервявам? Пак много въпроси. Да започна ли да отговарям? НЕ! По-добре не! Може да не ми харесат отговорите! Щом няма да отговарям, тогава ще приключа с писането... засега! Ще си запаля една цигара(знам, знам... вреден, лош навик)... и ще се чудя да дам ли на накой да го прочете. Тези две и половина странички ме събличат... Ще го покажа! Нека видим дали ще ме харесат гол!
© Симеон All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
И както казват едни мои любимци: Let me see you stripped down to the bone... Казано е велико! Не знам защо, но хората със сълзи в очите са по-красиви от всички останали. Харесвам написаното от теб. Много...
-
Нека поне върна жеста
.. Естествено ще добавя, че твърде много ме трогна текстът ти! Дали защото донякъде откривам и себе си там... един Бог знае! 
Когато фактите говорят обаче иии Боговете мълчат! хех -
Благодаря Лора
-
Естествено,че ще те харесаме...браво...!
-
БлагодаряНаистина не знаех как ще се приеме...Много се колебаех дали да го публикувам!
-
Да, на мен ми хареса! Хареса ми защото прочетох това, което съм чувствала, когато бях на твоята възраст. Прочетох обаче и нещо повече. Смелостта да разголиш душата си не всеки я притежава... Но и не всеки заслужава да покажем пред него колко раними сме всъщност! Желая ти да срещаш в живота си само хора, които не биха злоупотребиели с доверието ти!
-
Благодаря Soulfire
-
Имаш 6 от мен! Виж на мен смелостта ми стига до там да покажа чисто художествените драсканици Поздравявам те за есето!Много ми хареса!
-
Благодаря...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
