Ето, сега седя тук и пиша! Пиша без цел! Пиша без идея. Без теза. Изливам всичко, което чувствам, без да преминава през филтъра на книжовната реч. Явно много ще пиша, защото много чувствам... Какво ли? Каквото ми е заложено като човек. Щастие, тъга, любов, мъка, страдание... има от всичко по много.
Нещо ме яде отвътре. Нещо ме кара да се изливам. Сълзите не стигат. Ако можех да рева, не само през очите... тогава сигурно щях да съм по-спокоен! Но дали искам да съм спокоен? Спокойствието е скучно! Сигурно цял живот нарочно си създавам проблеми... за да не ми доскучава. Но, ето, че идва моментът, в който искам да съм спокоен повече от всякога! Както казват много хора от обкръжението ми: "Да си мислил!" Сега искам една доза... една доза спокойствие, която да редуцира бурята, която е в душата ми, в сърцето ми, в корема ми, дори по кожата ми. Тя е навсякъде. Всяка мълния е сълза (мълнийте са много), всеки гръм е поредната част от наслагващото се в мен отчаяние.
Явно стигнах до някъде с писан ...