Пустиня... Самотна и красива. Примамваща и отблъскваща. Само твоя... Но какво ако имаш собствена пустиня, когато ще останеш сам там, докато сърцето ти не изгасне под слънчевите лъчи, изпепеляващи всяка една твоя част...
Чуваш хорските гласове... Те са някъде там, като спасение за твоята душа, но са нещо като мираж... Не са ли прекалено забързани в живота...
Преди много време в моята пустиня имаше оазис. Той ме караше да се задържам в черупката си, защото много хора се спираха, за да си вземат почивка... А аз, седяща там, ги задържах... Хора, които ме караха да живея... И благодарение на повечето от тях открих истинската красота на деня и нощта, на пясъка и на звездите... И както дойдоха, така и си тръгнаха, взимайки по нещо от моя оазис... Аз им го давах... Когато те ми казваха " Сбогом", отвръщах с "Чао", надявайки се, че аз ще съм тази, която ще се окаже права...
Но сега стоя в една пустиня... Без оазис... С един мираж от хорски шум. Задържа ме това, че някъде там, отвъд полезрението на слепите ми очи, оазисът живее в сърцата на всички, които обичам.
Не съм се отказала да вървя и никога няма... Сърцето ми още гори от любов, спомени и смях... Сама си се смея... Луда ли ще ме наречете? Ами - добре... Искам да съм лудата, която е щастлива, защото може да обича, има кого да обича... Лудата, която тича по горещия пясък и се смее от болка... Луда, самотна, свободна и обичана... Дори и от разстояние... Дори и тайно от някое сърце. Аз съм лудата в пустинята, търсеща своя нов оазис, за да има отново какво да раздава.
Боли ме, че всичко, което обичам, е толкова далеч, дори да е на една ръка разстояние. Но е някъде, нали?... Грешката ни е, че искаме всичко тук и сега... Вървейки по пътя с мотото "живей за момента" , толкова много път е извървяно с него, че смисълът му се е загубил. Всеки търси красивото и блестящото, а ако не го получи, е готов да обвини половината свят за провала си и да се обърне към другата половина за помощ...
© Моника Иванова All rights reserved.
Същото се отнася и за мен.
Усмивка