ОБИЧАЙ БЛИЖНИЯ СИ, КАКТО ОБИЧАШ СЕБЕ СИ

Тази стара поговорка се свързва с учението на Исус Христос, но тя звучи със същия смисъл на различни езици и с различно подбрани думи във всяка култура, във всяко време, във всички религии и духовни течения. Как разбираме днес този завет на Бог към хората?

Истината е, че ние възприемаме това пожелание буквално, без да търсим скрития смисъл зад посланието, без дори да подозираме, че това е призив за духовна и емоционална революция за всеки отделно. Този апел не се стреми към това, което сме в момента, а към това, което е наша хуманна мисия, ако си спомним как да обичаме божественото вдъхновение, заради което сме създадени. Вдъхновение, но и възхищение. Щом Бог обича всички нас и казва във всички свети писания, че човеците сме равни и че любовта му е безрезервна и милостива, защо не се замисляме кое е това нещо, заложено като семенце във всеки един, което предизвиква именно тази безценна обич в сърцето на Всевишния? Той има много имена, много определения, той е понякога тя, понякога те… той е всичко, но и само фикция, ако не осъзнаем същността му, посята във всяка  душа.

В трудни и тежки моменти го призоваваме наум или на глас, за да ни помогне. Молим го за хиляди неща, но рядко си спомняме защо и как сме стигнали да тази задънена улица.

Причината е, както винаги, толкова проста, че ни се струва незначителна. Дори си казваме подсъзнателно, че не е нужно да я обсъждаме. Затова вместо нея си намисляме 100 други причини – причинители на безизходицата. Понякога ги заемаме от живота на други хора. Понякога оправданията на нашите приятели и родители за собственото им нещастие ни се струват лесни и дори примамливо ни подканват да ги изречем за самите нас.

Коя е тази простичка и на пръв поглед смешна причина, която всеки пренебрегва и преименува десетки пъти в битието си?

Ние се опитваме да следваме предписанията на мъдрия Бог и следователно да третираме другите хора, както третираме себе си. Ето тук е разковничето! Как се отнасяме със себе си е най-важното нещо на света и макар да прозвучи егоистично, да….. другите трябва да са винаги след нас. Ние сме най-важните, после са останалите. Само  така впоследствие се разбира, че единствено със здрав егоизъм може да бъде изпълнен дългът към ближния.  

Когато сме били новородени, сме били напълно социално неуки и това е било нашето преимущество, нашето блаженство до момента. Но, само след няколко месеца, вкъщи, започва възпитанието, където се учим да бъдем човеци или по-скоро да сме това, което е угодно на психологическите норми и стандарти за поведение и взаимоотношения, които гласят: "Възрастните винаги са прави!". Социумът впоследствие, чрез родителите, по-големите ни братя и сестри и роднини, а после и приятели и възпитатели, лека - полека ни научават на нещо толкова вредно, че дори по-грешно от първородния грях. Социумът ни учи да се мразим, да не се харесваме, да не се одобряваме, да се критикуваме и да се чувстваме виновни. Те, явяващи се в ролята на наши защитници и покровители, ни обричат на провал още от самото начало.

Забравили изконната обич в нас, с която сме се родили, загубили правото на тази съвършена благословия за един щастлив живот, постепенно започваме да разбираме думите: „обичай ближния, както обичаш себе си“ по един странно садистичен, извратен начин. Социално модифицираното ни съзнание въприема посланието различно. А именно, ето така: „Ненавиждай другите, както ненавиждаш себе си“.

Въпреки ню ейдж теченията на Запад от нас, въпреки идеята за духовно пробуждане, която далеч вече не е само духовна, ами се е превърнала в доходоносен бизнес с милиони заблудени души, ние не се питаме едно нещо: Как да обичаме себе си, какво значи да обичаш себе си? Значи ли това да гледаш от другите и да подражаваш на техния начин да се обичат или е необходимо да погледнеш вътре в сърцето и да се върнеш назад, отвъд първите ти спомени от детсвото? Тъй като родителите ни не са ни казвали да слушаме вътрешния си глас, а са ни заставяли и изнудвали чрез средствата на засрамената съвест да слушаме тях и останалите пораснали, ние сме загубили, но не безвъзвратно, спомена за нашето новородено състояние на свобода, спокойствие, безгрижие и усещане за всеобхватната вселенска любов. Ние не помним, но и обществото осъжда такива, които искат да си спомнят.

Призив за едно пробуждане, завет за революция и чрез революцията към еволюция на нашата духовност. Представата ни за духовност дотолкова се е видоизменила, че единствената истина можем да намерим в прастарите книги за човека, хората, сътворението, в небивалиците на дивашките племена, които са били слабо социално интелигентни според сегашните стандартни, но пък духовно интелектуални.

Понякога се питаме, кое е правилно – да приемеш ти да си щастлив и с това, че ти си щастлив, някой да не е, или другите да са щастливи, дори ти да не си? Колко пъти сме се чувствали виновни заради такива дилеми? Всъщност двете неща нямат връзка и не бива да бъдат поставяни в такъв антагонизъм. Ако един човек обича себе си, това не значи, че той трябва да поема вината за това, че негов близък не харесва компанията си. Но защо се получава обратното? Защо се наказваме за чуждата придобита с времето душевна инвалидност.

Ние не осъзнаваме колко жестоки сме към самите себе си. Не си даваме сметка колко сме безчувствени и несъстрадателни към болките си и вътрешния ни глас за помощ. Научили сме се да живеем така, за да приличаме на другите, за да се вписваме в нормата за здрава психическа стабилност. Колкото сме повече жестоки със себе си, толкова сме и по-пренебрежителни към другите. Приемаме, че да изпитваме пренебрежение към себе си е път към социализация и към стереотипен живот на успели възрастни. Но, дълбоко,  нещо вътре в гърдите ни усеща разминаването с истината и протестира, и боли, докато спим, докато се страхуваме да мечтаем, докато страдаме заради санкциите на общественото мнение.

Проблемът с течение на времето се задълбочава. Отнасяме се толкова нечестно със себе си ден след ден, лишаваме се от виталното чувсто за самоодобрение, за да подхранваме надменността си като домашен любимец. Заради тази надменност никога не си признаваме, че в дъното на историята сме ние с нашите грешки. Заради тази горделива суета започваме да обвиняваме обкръжението си и да го мразим повече и повече. В един прекрасен ден се събуждаме озлобени към всички и всичко, защото,когато е трябвало да лекуваме болестта вътре в нас, ние с нехайство и безсърдечие сме превърнали проблема си в язва, която се е спукала и ни е отровила от глава до пети.

Винаги търсим одобрението на околните, а в замяна се награждаваме със самокритика. Но какво всъщност разбираме под приемане от страна на обкръжението. Дори и някой да ни похвали, за нас никога не е достатъчно и някое дяволче в нас саркастично ни отвръща: „Не е вярно, грозна си, глупава си, смешна си, неспособна си, недостойна си и всички го виждат и те съжаляват и затова са мили с теб“. При такъв вътрешен диалог започваме да чувстваме враждебност към тези, които са позитивно искрени с нас, защото не вярваме, че някой може да ни харесва, щом ние не се харесваме. А в други случаи получаваме неприятни отзиви за наша изява и се съгласяваме с тях, съгласяваме се с тези, които ни завиждат или просто не ни желаят доброто, и им оставаме благодарни по някаква абсурдна логика, благодарни за "обективната" преценка, само защото мнението им за нас се е припокрило с нашето собствено.

Опитваме се да кръжим около хора, които ни мразят, само защото са единомислещи с вътрешното ни дяволче и започваме да страним от другите, които се опитват да ни вдъхновят да повярваме в потенциала си. Ако кажем, че всички тези извратени наши размисли и тенденции са от последния век, ще излъжем. Ние сме били винаги такива, винаги не сме се одобрявали или сме търсили неодобрението на другите, което понякога предрешаваме в съзнанието си като одобрение. Щом тя смята, че съм грозна, значи е искрена. Щом тя ми казва, че съм красива по свой си начин, значи ми се подиграва. Във всеки един от нас е заложен синдромът на шизофренията. В нас има толкова добро, колкото и лошо. Ако тези две космически сили бяха в баланс нямаше да имаме толкова много проблеми, но балансът е захвърлен за сметка на лошото. Единствено, когато сме били беззащитни бебета, единствено тогава сме били най-силни, най-близки до доброто в нас.

А доброто в нас се проявява по толкова различни начини. Да бъдеш човечен със себе си и най-ценното нещо. Дори когато си дребен или много едър, дебел или прекалено слаб, с недъг или с трудности в някоя дисциплина в училище, ти пак си добър, ти пак си красив, пак си способен. Това, че не можеш да правиш омлет, не значи че няма да се справиш с дърводелството. Или това, че не си добър в математиката, не значи, че няма да можеш да четеш. Това, че си с наднормено тегло, не значи, че очите, усмивката и цялото ти тяло не излъчват нежност, грация и харизма.

Когато не се справяш с дадена задача на работа, не означава непременно, че си некадърен. Просто не си намерил своето призвание, своя канал, по който да изведеш навън съзидателната си енергия. Не трябва да обръщаме внимание на упреците на другите. Ако те не се харесват такива, каквито са, не означава че и ние не трябва да се харесваме. Не можем винаги да дублираме в съзнанието си тяхната представа за несъвършенство. Толкова пъти сме обвинявали другите за неща, в които самите сме посредствени и несъвършени. А не разбираме, че, критикувайки останалите извън нас, така демонстрираме скалата на необичането си.

„Мрази другите, както мразиш себе си“. Така формулирано и разобличено звучи смразяващо и нехуманно, нали? Защо не спрем да слушаме морала, поученията и високопарните фрази на събеседниците си в тълпата от многзнайковци – нищознайковци. Нека  се вслушаме е езика на нашето АЗ. Когато станем търпеливи, милостиви и насърчителни към детето в нас, тогава ще можем да се отнасяме достойно и с другите. Време е да си признаем, че цивилизацията на 21 век следва провала и на предишните няколко цивилизации. Време е да приемем, че макар и морално и религиозно оправдано, чувството за непълноценност и несъвършенство ни убива ден след ден и трябва дисциплините по етика, морал и религия да си затворят устите за това кое е добро и кое зло, ами на тяхно място да отделим време на любовта вътре в нас. Ако някой ти каже, че си неспособен, тогава го попитай защо той се чувства неспособен и защо е повярвал на думите на другите.

Обичайте се, както Бог ви обича. Заради красотата във вас, заради това, че сте достойни,  само защото, сте се родили като всички други. Освен първородният грях ние имаме и едно първородно право – това  на щастие и обич и всеки, без изключение, би трябвало да ги потърси в себе си. Само тогава заобичайте ближния си, както вече обичате себе си!