Седя и не очаквам нищо.
Да, понякога настъпва и такъв момент.
Човек винаги е зареден с някакви очаквания. Очаква да свърши зимата и да настъпи пролетта. Очаква да срещне приятел, с който да може да сподели мисли и терзания, което не би могъл да направи с никой друг. Очаква да му вдигнат заплатата. Очаква признание за своята дейност. Понякога е склонен да очаква дори и чудо.
А аз седя и не очаквам нищо. И не че всичко съм получила. Не съм. И не че съм нямала очаквания. Имала съм. Просто изведнъж както си седях, пиейки кафе и издухвайки дима от цигарата, ми светна.
Защо човек изпълва живота си с очаквания? Защо сме настроени постоянно да очакваме нещо? Това не е ли една стена, която издигаме около себе си, и всяка тухличка от нея е едно очакване. Очакване, което може да се реализира, но може и завинаги да си остане тухла в стената.
Ако очакванията ни бяха просто тухли, навярно щеше да е лесно. Но това е само метафора. Очакванията са нещо много по-голямо и съществено. Защото всяко едно от ...