Много ни плащат. За какво? За мълчанието ли?

     Прочетох наскоро почти по едно и също време във вестник и в няколко сайта статии, посветени на огромните заплати на някои държавни чиновници. Всъщност – като че ли авторите се бяха наговорили, в тези публикации едва ли не всички чиновници бяха омаскарени като дебелокожи, дебеловрати или просто дебели хора, които не правят нищо, но за сметка на това получават огромни възнаграждения за своя мързел и за вредата, която нанасят на населението.

     Хвала.

     За по-голяма убедителност в тези изследвания са посочени заплатите на президента, на министър-председателя, на някои министри и депутати, както и на шефовете в Комисията за финансов надзор и БНБ.

     Поздравления.

     Според мен е слабо да се каже, че е просто лоша проява на мутренски вкус да твърдиш, че заплатите в България – които и да са и където и да са! – са високи. Спрямо какво и за кого за високи? Служителите в централните надзорни и регулаторни органи трябва да вземат заплати поне на нивото на дружествата или бизнесите, които контролират. Иначе ще е налице дисбаланс на интересите и опасността от корупция би била непреодолима. За министрите, президента и шефовете на комисии и централни агенции и ведомства правилото е същото. Не бих искал да включвам в този списък магистратите, защото те работят точно като хирурзите с човешка тъкан, с човешката душа и със справедливостта – за тази работа няма достойна заплата, тя се върши с призвание.

     Знаете ли колко пари трябва да инвестира държавата или общината, за да формира един грамотен, отговорен и компетентен чиновник? Имате ли представа през колко обучения в страната и чужбина трябва да премине този чиновник, колко професионални курсове трябва да посети, колко казуси се налага да смажат и филтрират знанията му и през колко съблазни да премине, докато се зароди, отрасне и укрепне държавническото усещане у него? Докато започне да работи за обществения интерес като за свой?

     Уви – най-вече за свой.

     Когато политическа партия, дошла на власт ненадейно или по неволни електорални приумици, реши да уволнява поголовно експерти, доказали се със своя професионализъм и качества, само заради неудобството на тяхното присъствие в администрацията – това е деяние, съпоставимо с престъпността. С уволнението или съкращаването на чиновник, изграждан с народна пара в продължение на десетилетия, се нанася вреда на бюджета, на държавността и на морала. Когато ряботят ефективно и ефикасно, администраторите трябва да бъдат уважавани дваж пъти повече от охранените и често съвсем необразовани служители в частни фирми и образувания, които между другото все повече търсят хора с ниски чела и още по-ниски очаквания, за да им плащат според нивото.

     Но да се върна към високите заплати. Направих си труда да прегледам стотина обяви от трудовата борса за последните два месеца – все в сферата на държавната и общинската администрация. Ето какво се търси: юрисконсулти, експерти, специалисти, все хора с висше образование и поне с един западен език, владян на ниво В2 според европейската езикова рамка, каквото и да значи това. Значи, за да започнеш работа, трябва да отделиш пет години от живота си, необходими за завършване на висше образование, да съсипеш семейния бюджет на родителите си, да попилееш младостта си над учебниците, после да назубриш цял чужд език и най-накрая да пуснеш прошение за работа в държавната и общинска администрация. Естествено е, че когато си претърпял толкова продължителни лишения и си подложил на ограничения своите най-близки хора, които са ти помогнали да се изградиш, да очакваш добър и достоен старт в професионалното си развитие.

     Но ще бъдеш жестоко разочарован. Заплатите започват от 710 лева – това е размерът на минималната работна заплата за страната и не знам защо изобщо се ползва за праг: под този праг плащанията просто не служат за измерител на труда, стават само за подмитане на лицемерието. А горната граница приключва с шеметните 900-1070 лева, които вероятно се дават само за изключителни заслуги към родината и отечеството. Не забравяйте, че говорим за брутно възнаграждение: то е това, което ще получите, може би, но не съвсем и определено не ежемесечно, но при определени условия е вероятно да бъде платено, естествено, с удлъжките за инвалидите, за бедните,за просяците, за военната пломишленост, за циганите, за бездетните, за многодетните, за социално зависимите, за социално изолираните, за...

     Държавата казва: ще увеличим мииамалната работна заплата на 780 лева.

     Младото семейство: детегледачката иска 850 лева на месец и 50 лева за карта за градския траспорт, а сметките ни надвишават 400 лева на месец. Няма да използваме компютър. Ще спрем парното. Дететето ще настине обаче. Ще започна нова работа. А аз няма да си купувам вече вестници. И други са като нас. Но защо така? Нима не заслужаваме да живеем добре? Не се ядосвай. Ще живеем иначе.

     Продавачът на фъстъци и алкохол: изкарвам по пет хиляди лева месечно. Две от тях са за проституки. Останалите не помня за какво са. Втечних ги.

     Бизнесменът: печеля по сто хиляди лева на месец. Нямам представа защо са ми. Не стигат обаче. Ще намаля заплатите. Яхтата ми е е зле повредена.

     Приватизаторът: не знам колко изкарвам. Само харча. Интересува ме само касата. Чувам, че имало проблеми Да съкратят персонала. Да съкратят всички! И без това хора не ми трябват. Само заемат длъжностите на секретарките.

     Държавникът: не изработвам даже и левче. Гледам да работя по-малко, за да не греша. Но харча всеки лев по-добре и по-лично от тези, които ги изкарват. Никога не съм възнамерявал да мисля. Но наложи ли се, естеството на нещата предполага, че няма да е за държавата: кой мисли изобщо? Това е толкова публично. Непрофесионално. 

     Обобществено, присвоено, тържествуващо общество. Мирновременно донякъде. Но скапано отвсякъде. Не е комунистическо. Не е капиталистическо. Не е нищо. И се гордее със себе си. Даже редовно произвежда избори, за да напомни, че е живо, докато не съществува. 

     И така, да се върнем, младият експерт, икономист, юрисконсулт или психоаналалитик, с изтекли от четене очи, с младост, затворена между кориците на книгите, започва да се бори със или за живота, при това с непротивоставима спрямо възможностите му заплата, която не може да компенсира дори лихвите по студентските му заеми. Нито може да ходи на театър, нито да заема книги, нито да плаща сметките, камо ли дрехи да си купува: защо са му на голтака дрехи, какво желае да прикрие с тях? С тези заплати може само да съществува, при това монашески. Как очаквате този млад човек да започне да се формира като личност, еле пък като държавник, да се самоусъвършенства, за да вникне в дебрите на публичната обществена машина, която съхранява и преразпределя националното богатство? И не дай Боже – да създаде семейство.

     По-добре да е гей. Различен. В България има повече инвалиди, отколкото работещи; работещи пенсионери има, притеснени от безпарачие, работещи младежи рядко се намират между сесиите на световното по футбол, по бейзбол и на два прашеца съживителен прах; а болниците са далеч по-многобройни от болните, те са новите полиграфически комбинати и понеже никой не чете книги, отпечатват на конвейер здравни листове, здравни пътеки, лаборатории обработват болестта на нацията, дентални клиники и заведения за здраве отнемат оскъдицата на надеждата за здраве, личните лекари, снабдени със заплати от поне десет бона месечно, прибират потребителски такси без основание и без разписка, но с убеждението, че правят добро на ненормалниците, които са си позволили да влошат своето здраве, вместо да направят нещо далеч по-добро: да се гръмнат.

     Различието е прекрасно от финансова гледна точка; то друга гледна точка няма: между народа и обществото стои една разделителна черта и тя е съзнанието. Големи народи винаги е имало, велики общества – рядко. Народно събрание, парламент, може да събере само народ, който се смята за обществен в смисъла на всеотдаен, всеобщ и социално личен, не за присвоен от егоизма на паричния си апетит. Защото в България през последните тридесет години тайно се е състояла, имало е безкръвна, подривна, спокойна, зла и опустошитилна война срещу доблестта, но никой така и не е осъзнал, не е разбрал кога и за какво се е борил в нея, за какво е използван и какво е загубил. Но пък всички, или поне ментално оцелелите, видяхме кой и какво е спечелил след тази тридесетгодишна битка на свободната фалшива демокрация със заробената и честна надеждата за щастие.

     Ала Европа ни харесва. Такива. Кефи ни се. Поощрява ни. Тупа ни по рамото, по бузите и по други месести части на тялото, като папа ни гали главите и особено самочувствието, което стои някъде там, в Голгота на арамейски, на български – в черепа, този кух храм на безсмъртието. За Европа новите демокрации са като старите бомбоубежища – по-добре е да остават такива, за да се знае какво са били и в какво може отново да станат: скривалище от страха, който сами са създали.

     Подгонен наскоро от спешна потребност, посетих обществена тоалетна в павирания център на града, където прочетох стихотворение; пресъздавам го паметно, защото нямаше как да го препиша по обясними причини:

ОДА НА (РАЗ)ОЧАРОВАНИЕТО

На Европа дъската ѝ хлопа.

За жаби на щъркели дава пари.

Защото иска да кльопа

Жабешки бутчета – може би.

На Европа хич не ѝ дреме

Как живеят хората в нея.

И щом има все да прибира, да взема,

Панацея е значи, даже нова Пангея.

Материци-държави акапелно ще пеят,

Като фас ще угасват в мушаменото знаме звезди.

Щом Европа ни мрази, нека в нея се влеят

Надеждите счупени – реки поробени съдби.

А също и акото ми!

     Творецът сигурно е имал много време да напише това. Старал се е правописно. Поантата е в края, струва ми се. Браво. Да беше пуснал поне водата. Ода на очарованието или ода на радостта е диарията? И какво е ода в този смисъл?

     Но стига толкова. Не говорете на публични места, моля, за високи заплати в България. Срамота е. А ако искате да видите какво мислят българските европейци – посещавайте наземните обществени евроатлантически тоалетни по целия свят, във въздуха на бомбардировачите и под водата на подводниците, в дроновете и бомбите на свободата и в куршумите на честта, с която бе отнет принудително, ала съвсем културно, възпитано и оловно, животът на коренното население на Америка. Там е истината.

     Но и на нея някой мангизлия скоро ще ѝ спре кранчето. Какво е истина? Отработен тъпанарски живот. И присвоено безсмъртие. Безвоенно нещастие на замрял капитал. Последната клюка на съседката. Авантюра на любовта. И естествена глупост на щастието. Фар.

     Само заплатата на смъртта е истински ниска. За това си отмъщава. Не заплатата. Да му мислят чиновниците, нали се хвалят, че не работят за заплата, а за чест, за благо? Така оправдават надеждата си за безсмъртие. А всъщност: заплата няма. Тя е цена на труда. Борсова стойност. Високите заплати не правят смъртта по-лека. Не обезсмъртяват душите. Но облекчават живота по такъв начин, че смъртта и душата да бъдат носени в лодката на живота така леко, че да осмислят битието. Допускам.

     И преди пет години, когато писах същото, пак го допусках. След още пет ще го пропусна.

     Ала щом цената на смъртта е ниска, естествено е в България заплатите да нямат значение. Те не значат нищо друго, освен противен, смръдлив начин на оцеляване на ненужния живот. В името на какво да оцелява животът? В името на евроантлантизма или в презимето на многобразието на половете в обединена Европа?

     Не знам. Вие знаете ли?