5 мин reading
Подвигът на априлци - моя гордост и вдъхновение
Често казвам на приятелите си: откажеш ли се от истинските човешки ценности и стремежи, тогава губиш всичко, губиш себе си, продължиш ли напред без надежда и мечти, резултатът е същия, но даваш ли от себе си вяра, тогава със сигурност не можеш да се откажеш от пътя си, път труден, но път със сърце. Точно такива за мен са априлци - хора, готови на саможертва, хора даващи и последната частица от себе си за по- добър и справедлив живот, хора с вяра и надежда, с една дума - свети хора.
Липсват ми, но не само на мен. Днес да живееш с вяра е трудно, защото нещата, в които вярваш всеки ден, стават все по-малко, а защо? Може би затова, че тук мечтите умират, а новата, светла, чисто човешка мечта се ражда трудно, когато е заобиколена от завист, лицемерие, нищета и много, много болка. Именно тази болка са понасяли онези хиляди истински българи, такива, от които имам нужда в тежките моменти, хора, които могат да постигнат това, в което вярват, и които отдават сърцето си, за да осъществят не само своите мечти, но и да направят по- щастливи, свободни и изпълнени с надежда хората около себе си. Не искам априлци да са само в сърцата ни, искам те да са сред нас, защото и ние можем да бъдем поне малко като тях. Можем, понеже и ние искаме справедлив, спокоен, нормален и най-важното - достоен живот. Живот без лишения, без страх, че утре може да ни няма, че няма да можем да си позволим едно или друго нещо, не искам да ме е страх, че мога да загубя най-скъпото в живота си, само защото някой е решил, че е над мен, че той има право, а аз/ти/ние-нямаме, че той заслужава повече от нас, мисля си, че това е несправедливо. От априлци знам, че всички сме равни, с равни права, с еднакво право на живот, с истински човешки мечти. Щастливи от нас са единствено тези, които могат да се гордеят със себе си, с нещата, които са постигнали достойно, честно и винаги със светлина в душата си.
Това е за мен делото на априлци - един вик, една стихия сред морето на насилие, неправда и нечовешка ярост, стихия преплитаща в себе си мечти, копнежи и жажда за правда и свобода, дело равняващо се на буря, обединяваща вярата, духа и силата в едно страшно заклинание, в нещо истинско и вечно, носещо се във времето и пространството.
Сега дори за тези, които вярват и тези, които се гордеят донякъде със родината си е трудно, защото както писа един мой съученик: "...смутното време е време разделно между тези, които успяват да продължат напред и онези, които вече нямат сили…", трудно е, когато си притиснат отвсякъде, да погледнеш смело в бъдещето. Не искам и да си помислям, че ние наследниците на априлци, хората, в които тече тяхната кръв, ще се откажем от рода си, ще избягаме от проблемите си, вместо да се опитаме със общи сили да ги разрешим и да се преборим със страха си, защото животът не е нищо друго освен борба. Дали днес някой от нас може с достойнство да се изправи пред един от тези "неземни" и в същото време обикновено истински хора и да им каже: "Аз съм българин и обичам родината и народа си!". Май такива хора сега се срещат рядко, защото да обичаш означава да даваш, да жертваш всичко за това, в което вярваш. На мен това ми е трудно и то не поради друга причина, а защото човек има нужда често да вижда смисъла в това, което прави, за което се бори, в противен случай никога не може да разбере дали е прав и няма да получи онзи стимул, който му е необходим. А днес повече от всякога се нуждаем най-вече от подкрепа, от това да си помагаме един друг, ако ние не си помогнем, няма кой да го направи - и това съм научил от априлци, защото точно те "...отвориха такава люта рана в сърцето на тиранина, която никога вече не ще зарасне…", те и никой друг не би могъл с такава саможертва и геройство да даде всичко от себе си и да постигне толкова много. Затова трябва да вярваме в нас самите, да видим, че ние сме този същият народ и можем да се борим за своите чисто човешки права и идеали. Не трябва да ни е страх от пътя, по който тръгваме, защото макар и прекалено труден, а на места може би невъзможен, той е единственото спасение за истински ценните и свети неща в живота ни. Страхува ли се, човек губи хубавите неща които го заобикалят, и които понякога наистина няма сили да види. Левски каза: "Ако изгубя, губя само себе си. Спечеля ли, печели цял един народ." - как да не се гордея с тези "нереални" пратеници от един друг свят, от едно друго време, носещи в душите си точно тези слова и най-важното - борещи се и вярващи в тях. Питам се откъде у тях тая решителност да се раздаде човек, заставайки над болката и отчаянието, с една единствена цел: да постигне по-добър живот за близките си, за народа си. Възхищавам се от тези хора, осъзнали, че за да има детски смях, майчина нежност, правда и светлина, е нужно да дадат живота си.
Моля се и аз да вървя по път като техния, но това не става само с желание, нужна е вяра и подкрепа от околните. И отново пак априлци се изправят в съзнанието ми, така единни както животът и смъртта, макар и разпокъсани, пръснати из цялата родина, те са заедно, обединени от онова нещо, което "прелита" над полята,"просмуква" се е в Балкана, "потапя" се е в реките, стои на най-светлото място в душите им, онова нещо наречено: Обич, обич към България и народа й. Искам и днес да повярваме в силите си, да сме готови на саможертва в името на надеждата, в името на онези хиляди славни българи, в името на бъдещето ни. Мечтая и също знам, че ще дойде момент, когато ще застана сред сплотени хора, водени единствено от желанието заедно да бъдем по-щастливи, по-добри един към друг,заедно да бъдем един народ, една душа, една България.