Поетическият свят на Далчев
Стоя на прозореца с книга в ръка, загледан в малките субекти, които пресичат улиците, забързани незнайно за къде. Смеят се и глъч се вдига до небеса, но те са чужди за мен. Ненужен съм аз на този свят, далечен е той за мен. Всичко се мени - днес го има, утре - не. Моята смърт няма да спре света да се върти. Дори никой няма да забележи, че лежа аз бездиханен на пода и червеи гризат моето тяло. Да, вие сгради и къщи, сътворени от камъка, вие ще останете безмълвни свидетели, без съвест и без жажда. Само смъртта ще ми донесе светлина и вечност, все неща, които този греховен живот никога не би ми дал. А моят живот е непознат на другите, както и на самия мен. Затворен в къщата на дявола - моят дом, обграден от мрак, аз прелиствам страниците, както времето прелиства моите дни – бавно и механично. Любов, веселие, смях - какво са това? Чувства казваш, така ли? Как бих могъл да споря с теб, след като аз ги познавам само идейно, знам тяхната дефиниция, знам как трябва ...