Поетическият свят на Далчев

  Стоя на прозореца с книга в ръка, загледан в малките субекти, които пресичат улиците, забързани незнайно за къде. Смеят се и глъч се вдига до небеса, но те са чужди за мен. Ненужен съм аз на този свят, далечен е той за мен. Всичко се мени - днес го има, утре - не. Моята смърт няма да спре света да се върти. Дори никой няма да забележи, че лежа аз бездиханен на пода и червеи гризат моето тяло. Да, вие сгради и къщи, сътворени от камъка, вие ще останете безмълвни свидетели, без съвест и без жажда. Само смъртта ще ми донесе светлина и вечност, все неща, които този греховен живот никога не би ми дал. А моят живот е непознат на другите, както и на самия мен. Затворен в къщата на дявола - моят дом, обграден от мрак, аз прелиствам страниците, както времето прелиства моите дни – бавно и механично. Любов, веселие, смях - какво са това? Чувства казваш, така ли? Как бих могъл да споря с теб, след като аз ги познавам само идейно, знам тяхната дефиниция, знам как трябва да изглеждат. Изпитвал съм само самота, отвращение към света, липса, безнадеждност. Камък, прозорец, книга - вещи са това за теб. Не, те са много повече от това. Те имат свой собствен живот и свят - безмълвен, вечен и глух. Обграждаме се с колкото се може повече предмети, обезличаваме ги и накрая ставаме като тях. Но само привидно. Те не са променили същността си, а ние сме загубили човешкото в себе си. Поглеждам в огледалото, търся образи от миналото – но те не се появяват. Втори поглед в него. Този път търся своя собствен образ и може би годините са оставили своя отпечатък върху тленното ми и грешно тяло, но аз дори сянка нямам. Огледалото - то прозорец към други предишни светове е. И ето - няма ме сега, нямало ме е и тогава. Живях ли аз наистина или зла измислица бе моето съществуване? Живях живот, безследно изминал. Времето си течеше, а аз на едно място си останах и образът в огледалото все не се появяваше. 
  Остарявам сам в самотната тъмна стая, в това дяволско пространство, където времето бавно покрива всичко с мантията на праха и изсмуква от вещите тяхната жизненост. Изгрев след изгрев, залез след залез, аз гледам света през прозореца и опознавам го чрез книгите. Не излизам, не се срещам с хора, мои събеседници са старите портрети, а единствените ми гости - годините. Моето тяло страда, немощно е вече то. Това тяло – затвор за душата, обрича и нея на страдание. 
  И вземам отново книгата. Може би някъде там – между редовете ù, се крият отговорите на вечните екзистенциални въпроси, вълнували много философи, вълнуващи сега и мен. Кой съм аз ли? Аз - лирическият герой на Атанас Далчев, съм изолиран дух, търсещ духовно спасение в един вече мъртъв свят.