В ОЧАКВАНЕ

            Коленичих, за да се помоля в изоставения храм на поезията, където нямаше църковен хор, свещенослужители, икони, а само бели каменни зидове и черни, отдавна изстинали хрускащи въглени. Молех се от все сърце, безмълвно като отчаяние; искрено като всеопрощение с надеждата на корабокрушенец, съзиращ земя дори и там, където има само гърбове на акули.

            Изведнъж горещият спарен въздух се изпълни с непознати гласове, които вместо ухание на миро и благодат, разнесоха около мен съмнителен аромат на тържище за зеленчуци.

• - Категорично заявявам, че поезията се занимава с ВЪЗМОЖНОТО и ВЕРОЯТНОТО! Истината (ако има такава) е за историците и математиците - провикна се Аристотел.

(Това, преведено от старогръцки, би трябвало да означава, че е напълно възможно Троянската война да се е водила заради Хубавата Елена, но най-вероятно причината се е коренила в суетността, алчността и себелюбието на древните Елински мъже.)

• - Глупости! - отсече звучен римски гласец. - Поезията се занимава единствено и само с личността и подвизите на Августейшия император, който и да е той!

И скромно добави: - Мен, великият Хораций, грозната бедност ме накара да пропиша стихове, но с тях ще си издигна паметник, по-траен от медта...

- Не ти, а аз ще си издигна паметник. Нерукотворной   - озъби се Пушкин. - Защото безпределно вярвам в народа и той - в мен. Народът е централният лирически герой на класическия стих, а вие, негодници такива, не уважавате народа, пък се зовете класици...

- Тъй, тъй, тъй...пригласяше му Дядо Вазов - Затуй "...и мойте песни все ще се четат..."

- По-кротко, господа, историята на нищо ли не ви е научила?- авторитетно се обади Расин.- Народът си има височайша мисия: да твори блага, да воюва, да ни храни, облича и служи. Народът няма време за поезия...

И добави под нос: - Поезията не е за всяка уста лъжица...

- Точно защото нямаше време народът дори да яде, ние, поетите, бяхме тези, които възпявахме подобаващо трудовите му и бойни подвизи, както и най-съкровените му въжделения - изви ангелогласно Горки. - на това впрочем му казвахме "Социалистически реализъм". Ще ви цитирам финала на една универсална синтетична постфолклорна сентенция (разбирай виц), която ми разказа в миг на опиянение български колега на писателска среща:

Учител Петко - почука.

Краварка Стойна - отвори

и зад спуснати щори

любовта проговори.

А под прозореца, опръскани с кал,

двама работници, с червени потници

копаеха канал.

Внезапно единият

подпря се на кирката уморен

и със сетни сили промълви на другия:

- Майната му, Гошо,

стига сме бачкали -

и утре е ден!...

• - Madre mia! - завайка се иззад една заоблена пролука Сервантес и нахлупи по-плътно пробития леген на главата си. - А аз си мислех, че рицарските романи са най-големите опустушители на крехката читателска душа. Моят Дон Кихот, сеньор Горки, е кротко агънце, в сравнение с Вашия Данко. В гърдите му тупти истинско човешко сърце, а не факел или, не дай Боже, бомба. Да не е терорист?! Освен това е готов да умре от любов по тая дрипла Дулцинея, сякаш е Далила... Ето това, драги, е поезия...
• - Ех, любовта... - Кротко мънкаше Новалис - любовта е алфата и омегата на Романтика, началото и края, плитчините и дълбочините на човешката душа, моето едва напъпило синьо цвете, което, уви, е обречено на вечна напъпилост...
• - И страданието, скъпи, любовта и страданието са род-ни-сес-три, яростно заекваше Вертер, късайки стръвно лист след лист от една маргаритка с цел да разбере попълзновенията на своята любима.
• - Затуй ли Дон Жуан на колегата Байрон е такъв мерзавец и лигльо? - парира Петрарка. - Аз твърдя, че любовта е преди всичко вярност към идеала на вечната женственост, а поезията е призвана да величае именно тази Божествена любов!...
• - Моля, моля! - контрира Шекспир - мъжете също са достойни за Божествена любов, особено ако имат "очи като звезди" и "бяла като перла кожа". Освен това любовта прави човека разглезен, мързелив и невнимателен, докато страстта и омразата го амбицират и движат духа му напред. Принц Хамлет най-добре го е знаел... И добави: - Животът е прекрасен, защото е сцена и всички ние сме актьори!... А поетите са най-добрите актьори, защото сами си пишат божествените реплики...
• - Да, но понякога слагат най-благозвучните изречения в устата на Мефистофел и подмамват достойните хора към недостойни пазарлъци: "Аз на тебе безсмъртна душичка - ти на мене смъртоносно познание..." А после всички тичаме за индулгенция. - саморазкритикува се Гьоте, след което се прозина и вяло помаха след една случайно промъкнала се пъстрокрила пеперуда, като промърмори, заспивайки: - О, миг, поспри, ти тъй си хубав!...
• - Стига сме спорили, "музиката преди всичко!" - отсече Верлен.
• - Ами композирай си тогава, защо пишеш стихове? И без това не подреждаш думите както подобава. Ние, символистите, казваме: "Точната дума на точното място" Тогава именно поезията се превръща в молитва, а не звучи като мотика, както е у теб- витиевато се изрази Андрей Бели. А отнякъде материализиралият се Пикасо натопи четка в Парижко червено и направи гневен Малтийски кръст върху девствената белоснежна стена на храма, писукайки нарицателно: - Поезиятя, в строгия смисъл на думата, е почти средното изкуство между изобразителното и тоналното. Не съответстват ли тактът на стилистичната фигура, а метафората на цвета и неговите нюанси?... Моята Paloma blanka е символ на мира и неговата сюрреалистична сърцевина , но разберете - по-добре бял гълъб в дланта, отколкото черен гарван на върха на Абаносовата кула, макар че Едгар Алън По... разбира се... Но, всичко вече е казано, въпросът е как... как...!
• - Проклети формалисти! - удари яден акорд върху струните на раздрънканата си китара Лорка - На всички вас ви липсва Дуенде!
• - Това пък какво е? - увисна във въздуха полифоничен въпрос.
• - Това, букворазсипници такива, е истинската поезия. Тя е състояние на духа, кръвта на думите, плачът на сърцето, сладостта на ума, погълнат от отражението в извития гръб на маслината на отблясъците от косите на Лола, предсмъртното дихание на китарата - "сърце, смъртоносно ранено с пет меча..."

      Помислих си, че полудявам (тя, поетичната душа е малко-нещо сбъркана). Втренчих се в олтара, където бавно се изписа лукавата физиономия на Монтен. Тогава чух ясно успокоителния му глас, който ми нашепваше: - Мон шери, в този твой esses ти си направила букет от чужди цветя, като твоят принос е само панделката, която ги свързва...

      После настъпи всемирна тишина - тишина, достойна за един запусталял свят, населен само със симпатични, високопарно-оперени духове на корифеи.

      Тръгнах си, пропита с тъгата на поезията - един изоставен храм, който чака отново да се напълни.