Хората идват и си отиват, а с тях новоткритите истини и красоти, още недоизживени, още преди да съумееш да им се насладиш, защото никога няма да успееш и мечтите, споделеността, прекрасното и истинското в живота, всичко... оставаш твърде сам и объркан, пред неправилния избор между болката и празнотата, а се сменят постоянно, а мечтите се забравят и се сещаш със сладка тъга за всичко, за тях, за очите и душата, за едното цяло, всичката споделеност на света, носена в едно сърце, оставаш сам с мисли, водещи до маниакална депресия, припадаш, умираш, умираш отново и отново, опитваш се да живееш, но дупката е твърде голяма, не се предаваш, защото мечтаеш за живот, налагаш си вярата, че един ден пак ще дойде, ще се усмихне и ще разпали искрата и тя отново ще се превърне в бушуващ унищожителен огън на безумна страст, мечти, живот... празен си, имаш едната мечта... късния спомен и нищо друго, но нещо те кара да се чувстваш жив, има нещо красиво в безмерната тъга...
Някой веднъж каза, че разковн ...