Хората идват и си отиват, а с тях новоткритите истини и красоти, още недоизживени, още преди да съумееш да им се насладиш, защото никога няма да успееш и мечтите, споделеността, прекрасното и истинското в живота, всичко... оставаш твърде сам и объркан, пред неправилния избор между болката и празнотата, а се сменят постоянно, а мечтите се забравят и се сещаш със сладка тъга за всичко, за тях, за очите и душата, за едното цяло, всичката споделеност на света, носена в едно сърце, оставаш сам с мисли, водещи до маниакална депресия, припадаш, умираш, умираш отново и отново, опитваш се да живееш, но дупката е твърде голяма, не се предаваш, защото мечтаеш за живот, налагаш си вярата, че един ден пак ще дойде, ще се усмихне и ще разпали искрата и тя отново ще се превърне в бушуващ унищожителен огън на безумна страст, мечти, живот... празен си, имаш едната мечта... късния спомен и нищо друго, но нещо те кара да се чувстваш жив, има нещо красиво в безмерната тъга...
  Някой веднъж каза, че разковничето е в нас, а ние го търсим навсякъде -другаде, но когато няма нас, когато има дупка, в която душата се гърчи под задушаващия я натиск на безличната празна маса, как да намериш там разковничето, когато няма нас, когато не си пълен, когато си твърде празен... Търсиш навсякъде, из всяка точка на познатия и непознатия свят, във всяка буква, дума, поглед, жест... и нищо не намираш...
  Понякога нещо хубаво се вижда, но то е твърде кратко, твърде празно, без... без другото... остават само мечтите, но и те траят кратко, замразяват се като всичко друго и чакат да дойде тяхното време, защото нямаш достатъчно сили да мечтаеш... и продължаваш да си стоиш като дърво сред буря, горд, себичен пън, твърде сам...
  Думи, мисли, думи, мисли... всичко започва отначало в омагьосания си водовъртеж, сякаш безкраен, но вярата я има, в какво, не се знае, но я има, някъде дълбоко, в черната дупка я има и именно тя е тази енергия, която задвижва всичко, която поддържа безкрайния кръг на всичко... Всичко и нищо, едно и също, без всичко, всичко е нищо, а нищото винаги си е нищо, проблемът е, че понякога става нещо, тогава всичкото си отива и идва нищото, после се борим с нищото, за да намерим всичкото, а някои се предават пред нищото и се сливат с него,
така или иначе всички там отиваме, дали с предаване или със своята смърт, отиваме в нищото, а може би във всичкото, въпрос на гледна точка. Смисълът е някъде там, всеки го знае, но не всеки го търси, а всичко е просто, само че първо трябва да го изгубиш, за да го осъзнаеш наистина, в това му е смисълът на проклетия смисъл...
  Мисли, думи, мисли, думи, хармонията се постига като се отдадеш на живота, на природата, на себе си и на другите, всъщност, не е чак толкова трудно, но до голяма степен е, а лесното е скучно, красивите неща се постигат трудно, но пък лесното е глупаво, лесното е за слабите и лесно податливи на трудностите хора, тези които се предават, трудното е интересно, винаги търси трудното, ще те изведе на красиво място, ако завършиш пътя...
  А красивото си остава красиво, дори когато го изгубиш, дори когато го намразиш, избора е лесен, дали да си машина, дали да полудяваш или да умреш, или пък да полудяваш и накрая да умреш, а последния е да полудяваш и да спечелиш, пък смъртта... майната ú, всичко е твърде лесно и твърде трудно, едновременно, общо взето е просто, а другото не е ясно, може би...
  Винаги напред, трябва да се живее, а когато не си в състояние, се бориш да живееш, един ден ще го постигнеш вероятно, вероятно не, но не това е важното, всъщност то е най-важното, най-важното е да си щастлив, но поне няма да е празно всичко, в мига когато поемаш последната си глътка въздух, за да я пуснеш да си отиде със удовлетворение.
  Абе, разковничето си е в нас.