Днес исках да пиша за снежинките.

Обаче щом погледнах през прозореца, и видях - вместо снежинки, цветове са обсипали дърветата отсреща на хълма. Бели... Розови... Розови... Бели... Пухчета. Като накацали пеперуди. Една до друга. Една през друга.

Няма ги вече снежинките. Със зимата се свърши. Една реалност се смени с друга.

Дали се сбогувах със зимата?

А тя сбогува ли се с мен?

Рухна светът на снежните виелици, светът на бялото братство, светът на ледената красота, светът на култовото снежно шоу. Рухна! И повлече след себе си всичко, което бе донесъл. От замръзналите радости до стоплените мъки.

А бяхме... Бяхме разтопени от емоции. Вкочанени от гняв. С бузи, зачервени от червеното вино. Бяхме сгушени и свити като зародиши. Бяхме под снежната завивка.

                                       ***

Сънувах сбогуване.

Ставайки, протегнах ръце. Усетих болка в мускулите си, а костите ми избарабаниха напевно. Изпънах се като струна. Те се наместиха. От лазене, гушкане и свиване бяха забравили този акт. Други имаше, вярно... Такива едни за загряване – като гимнастика, аеробика, като фитнес, като с... като секс. Правете го - той сгрява в зимната нощ, даже и в зимния ден.

Правете го през зимата! Тогава тайнството е двойно. Под завивките в леглото, под завивката навън - онази бялата, която малко прилича на саван. Един толкова тайнствен саван. И когато тайнствено се вдигне - кипва животът. Всички зародиши излизат от своите утроби.

 Един човек в съня ми дойде. Така се радвам, че поне там го видях. Но беше ли наистина човек? Дали не беше зимата, превъплътена в образ човешки, дошла да се сбогува с мен. А може би просто призрак от миналото, носещ хладината на отвъдното. И защо пък не? Едни са студени като снега. Други -- топли ката лятото. Трети - сълзливи и мъгливи като есента. А някои... Някои шарени като пролетта.

А аз се събудих, за да не пропусна пролетния сън. Поредната реалност. Поредния свят. Поредната природна магия. Поредния сън, който сънуваме, докато сме будни.

Поредно разкъсване. Поредно събличане. За пореден път закичваме пролетното цвете в косите си. За пореден път разтягаме устни в усмивка и я подаряваме на пролетното слънце. Поредното пролетно слънце.    

Поредната пролет.

Новата пролет!

Новата маска надяваме върху старата броня.

Старата песен запяваме на нов глас.

Старите копнежи и желания се събуждат и крещят.

Събуждат и се цветята. Разтварят се, за да погълнат топлите слънчеви лъчи. Лястовиците цвърчат и се лутат в търсене на старите гнезда. Щъркели се вият в небесния простор, описвайки форми, руни и букви. Потракват с клюнове и всеки поема по пътя към дома.

Пролетта е на трона си. Тя е царицата. Тя ражда новия живот, новите страсти, новите усмивки, новите радости. Раздава щедро от себе си и се радва на плодовете си. Заразява и всичко живо с радостта си. Тя е вирусът, от който никой не би искал да бъде излекуван. Тя е песента, която никой не би искал да спре да слуша. Тя e магьосницата, която възражда живота, а това е единственото, за което всички ние копнеем – да се възраждаме и да започнем живота си отначало.

Пролетта не е просто сезон – тя е нашият живот, без който не можем – глътката въздух в първият ни ден от нашето раждане.

Аз гледам през моя прозорец и виждайки пролетта, си мисля - навярно днес някой е зарадвал своята смърт.

И кой ли друг би могъл да бъде, ако не зимата...