Какво ми е? Сякаш в душата ми се надига цялата болка на хиляди и още толкова хора.

Пак се чувствам самичка, а и не искам да съм с някой. Ти пак обърка душата ми. И за какво, защо, как пак стана така? Разумът ми казва да бягам, бягам, а не искам, не искам. Искам пак светът да легне в краката ми, всичко отново да стане ниско и незначително и малко, и жалко. А аз да усетя крилете си, да ги разперя над всичко около мен – и над пробуждащата се за нов живот земя, и над разцъфналите череши, и над цялата зеленина пак да изгрее синьото и жълтото, и пак да се почувствам Една – голяма, усмихната и жива.

Пролет! Моя сладка пролет!

Огрей ме с лъчите си, засвети в очите ми, стопли ме с нежността си и ме вземи. Там, във високото, на синьото и в пухкавите бели облаци. Протегни ръцете си, погали косите ми, отпий от мен и пий. Пий!!! Пий ... Докато вземеш и последния дъх от гърдите ми, докато остана без капка сила в тялото си, докато започна да моля да спреш, да ме оставиш – отмаляла, без сили,  без дъх ... но щастлива от този единствен миг, да усетя, че живея и у мен има емоции – заспали, но отново пробуждащи се. После ме остави.  Но за кратко, за малко. Нека се смрачи, да почернее небето, да се сгъсти, да загърми, да умре Слънцето, да затихне. И да разбереш, че аз умирах, умирах всеки път на сбогуване, чудейки се дали ще има “пак”.

Заваля... силно, напоително. Отново беше пролет – капризна, ненаситна и в ново настроение. Плаче, плаче бурно и без умора. Боли... Заудряха болките по дърветата, раздират листата им – без жал и все по-силно. Потекоха реки от сълзи по горските пътеки. Бяха студени и бистри, и силно неудържими. Но аз бях с теб и всичко това ми се видя дори красиво, притисната в топлината ти, в тази измамна топлина. А тогава вярвах, че е истинска и бях щастлива. Тичах, тичах с теб. Сякаш бягахме от дъжда, а съм бягала от лъжите. И най-вече бягах бързо, за да не ме настигна Истината – тази вечната – че всичко идва и си отива. Не разбрах ли, че ще дойде и друга такава пролет, но вече не толкова бяла и засмяна, че ще вали и гърми пак, но вече няма да се сгуша, а ще плача и аз с дъжда, а може би точно заради него. Защото вече е друг и не ми носи онази стара емоция, напротив – тъга; приличайки ми на предишния, миналогодишния, изгубения, попил във времето, напоил и други души, умиращ и изчезнал някъде дълбоко и безвъзвратно отдавна. Казвах ти, че страстта е преходна и те питах какво ще остане след нея. А как да остане, когато не е имало нищо друго освен нея? Как да го открия като никога не е било там, където го търся – у теб?

Отиде си... магията на една разцъфтяваща, ухаеща на свежест пролет. Сега идва друга, но толкова различна. Разцъфтяваме ли с нея или се опитваме да върнем онази, старата? Това е невъзможно. В живота никога няма два еднакви момента, повтарящи своята красота... или грозота. Винаги има нещо ново. Лошото е, че новите понякога са не толкова силни като предния път, а напротив – по-тихи, умиращи в тъгата за старото и отминалото. Е,стига! Толкова ли са кратки хубавите неща? Уви!

За теб сега е нова пролет – усмихната на друг прозорец, може би дори на два или три.

А какви са емоциите, Слънчев лъч? По-силни, по-омайващи с аромата си? Сигурно.     И едва ли в техния аромат се преплита моята тъга по нашата пролет и нашия дъжд...

Жалко, явно това е била само моята красива пролет и моят галещ тялото ми дъжд. Тогава защо не оставиш моята буря да утихне, да премине огъня в мен и изгаряйки всяка частичка от мен с времето тихо, бавно да угасне, да изтлее и да се успокят  душата и тялото ми?? Защо така садистично ме преследваш и искаш да изтръгнеш от мен отново всичко онова, което и без това е само за теб, но вече не искам да ти го дам? Защо искаш всичко да се повтори? То никога вече няма де е изпълнено със старата магия, никога повече с толкова желание и себеотдаване. Не разбираш ли?

Аз искам то да умре и да си отиде завинаги. Но дори и в кратките мигове, в които повярвам, че всичко е “преди” – ти отново идваш и всичко в мен, оплетено в кълбо от чувства, се преобръща, сякаш отново всичко може да бъде както преди.

А вярвах, че има душа-близнак, че има телепатия, че има... и у теб това, което е у мен.

И влизам отново в онзи безкраен диалог с душата си. Аз и казвам, че всичко е било измамно, че съм повярвала в мираж, но съм давала и съм получавала; че съм желала, но и съм била желана; че съм обичала, но била ли съм обичана?

Тук спирам.

Казвам и, че нещата са стигнали твърде далече, че са прескочили границата.Тя помълча, сякаш имаша е върху какво да мисли. А беше очевидно, всичко е ясно, няма какво да се мисли. Тя знаеше, че съм права, но въпреки това заспори яростно с мен /явно се чувстваше самотна и искаше да си говори с някой/. Каза ми, че не всичко е било във въображението ми, че е било наистина истинско.Защо спориш? Времето, в което успяваше да убедиш разума ми отмина. Вече не ти вярвам, нямям ти доверие. Веднъж ме излъга, подведе сърцето ми с красивите си думи и безмълвни обещания.

Замълчи!!! Не гледай в мен!

Думите ти, погледа ти – изгарят ме, палят ме. Страх ме е, че пак ще загоря, ще разгориш в мен оня пожар, но този път, о, този път ще ме изгориш!

Страх ме е.

А как го искам, въпреки всичко, сякаш болката не те прогони от мен.

Заболя ме!!!

Мъката закипя в очите ми, толкова силна, че не можах да я удържа и се откъсна от очите ми. И пак заваля – силно и солено. Опитах се да я преглътна, но Тя бааавно се стече по бузата ми и се притаи в ъгълчето на устните ми – горещи, парещи още от целувките ти. Поисках да извикам колко ме е яд на теб – че си такъв; на себе си – че повярвах в теб. А Тя – Мъката, както си плуваше в сълзите ми, само това чакаше. Засили се по вълните, погали устните ми, целуна езика ми и отново се разля вътре в мен. И така, вместо да те забравя, плачейки, и сълзите ми ме предадоха.Промъкнаха се отново в мен. И вместо успокоението и забравата, която винаги идва след тях, отново се настани Ти. Вместо да отмият спомена за теб и той да изсъхне по бузите ми и следващият дъжд да отмие всичко останало от теб върху мен... Ти се върна – първо чрез тях, а после...

А ми е хубаво

Всеки откраднат миг

Въпреки спомена

Въпреки сълзите

Ти си по-силен от всичко това ...........

А може би аз съм по-слаба, отколкото трябва ...

Къде си?

Ела!!!

Но пак те няма.