Какво ми е? Сякаш в душата ми се надига цялата болка на хиляди и още толкова хора.
Пак се чувствам самичка, а и не искам да съм с някой. Ти пак обърка душата ми. И за какво, защо, как пак стана така? Разумът ми казва да бягам, бягам, а не искам, не искам. Искам пак светът да легне в краката ми, всичко отново да стане ниско и незначително и малко, и жалко. А аз да усетя крилете си, да ги разперя над всичко около мен – и над пробуждащата се за нов живот земя, и над разцъфналите череши, и над цялата зеленина пак да изгрее синьото и жълтото, и пак да се почувствам Една – голяма, усмихната и жива.
Пролет! Моя сладка пролет!
Огрей ме с лъчите си, засвети в очите ми, стопли ме с нежността си и ме вземи. Там, във високото, на синьото и в пухкавите бели облаци. Протегни ръцете си, погали косите ми, отпий от мен и пий. Пий!!! Пий ... Докато вземеш и последния дъх от гърдите ми, докато остана без капка сила в тялото си, докато започна да моля да спреш, да ме оставиш – отмаляла, без сили, без дъх ...