Пътуване
Късен следобед. Мрачен. Дъждовен. Празен.
Имаш усещането, че стаята ти се е смалила, тясно ти е и въздухът не стига. Отместваш пердето, за да поканиш последните слънчеви лъчи да ти правят компания, но си закъснял, слънцето си е отишло. Не знаеш какво ти се прави, гледаш през малката дупка, която перденцето е открило пред теб. Виждаш ги – неспиращите, вечно заетите, не са се променили цял ден. Все в една посока, вървят, вървят. Къде ли отиват? Възможно ли е просто да се въртят в кръг и тези коли, които сега обикалят пред прозореца ти, напомняйки ти колко много има навън, да са същите, които са били там и когато се събуди? Не. Не е възможно. Защо? Защото светът си върви. Не спира. Не се върти в кръг. Не гледа през прозореца, а живее. Всеки ден. Ах, ти загуби и този ден...
Отместваш още малко перденцето, иска ти се да видиш нещо ново, различно. Не помниш, че там още стои рамката със снимката ви. Боже, откога не си дърпала пердета? Сега го виждаш, той е пак там. Гледа те усмихнато ...