Пътуване

Късен следобед. Мрачен. Дъждовен. Празен.

Имаш усещането, че стаята ти се е смалила, тясно ти е и въздухът не стига. Отместваш пердето, за да поканиш последните слънчеви лъчи да ти правят компания, но си закъснял, слънцето си е отишло. Не знаеш какво ти се прави, гледаш през малката дупка, която перденцето е открило пред теб. Виждаш ги – неспиращите, вечно заетите, не са се променили цял ден. Все в една посока, вървят, вървят. Къде ли отиват? Възможно ли е просто да се въртят в кръг и тези коли, които сега обикалят пред прозореца ти, напомняйки ти колко много има навън, да са същите, които са били там и когато се събуди? Не. Не е възможно. Защо? Защото светът си върви. Не спира. Не се върти в кръг. Не гледа през прозореца, а живее. Всеки ден. Ах, ти загуби и този ден...

Отместваш още малко перденцето, иска ти се да видиш нещо ново, различно. Не помниш, че там още стои рамката със снимката ви. Боже, откога не си дърпала пердета? Сега го виждаш, той е пак там. Гледа те усмихнато от снимките, прегръща те и те държи за ръка. На границата между живеещия свят и стаята ти стои прозорецът, окичен с вашите снимки, и като линия на времето тези снимки са точката „сега”, следствие от това, което е било, а бъдещето е неясно. Макар и видимо непроменено, макар пътят пред прозореца да е същият, колите и хората са различни.

Ах, тази мрачна вечер...

Сгушваш се в топлото легло. Пускаш тиха, нежна музика. Каниш спомените на гости при теб и си им направила място в леглото. То даже навик ти е станало, редовният вечерен лека-нощ ритуал. Хубаво е да се заспива така.

Започва да вали. Бавно капките се стичат по прозореца ти. Ставаш да провериш дали снимките ще се намокрят, но е ненужно, както винаги добре си ги предпазила. И лягаш спокойна.

Вече си заспала.

Но, ето... чуваш гръм. Силен. Ужасно силен. Събуждаш се и като някое малко момиче трепериш от страх. Какво толкова може да стане?! Просто се страхуваш...  няма никой до теб, а ти се иска да го прегърнеш, защото силните му ръце те карат да се чувстваш сигурна. Обръщаш се на другата страна. Та той е до теб, момиче! Заспал е сладко, не чува дъжда. Изглежда ти щастлив, а когато го виждаш до теб, и ти си щастлива. Не те е страх от дъжда, но не ти се иска да е така, за това го буташ лекичко и нежно го молиш да те гушне. Казваш му, че те е страх (въпреки че вече не е така), искаш просто да те гушне, а той, още в съня си, те е прегърнал вече.

Ах, вече всичко е прекрасно и нормално... дори не ти се иска да идва утрото. Нима има по-голямо щастие от това да си в прегръдките му, сгушила се като малко коте? Не, няма.

Гледаш ръцете му, обгърнали те. Това ли са ръцете на момчето, което срещна преди толкова години? Това ли са ръцете на приятеля ти, с който си се смяла толкова пъти? Това ли е той, който всяка сутрин е бил в класната ти стая, а за теб е бил само приятел? Същият ли е, който дълго време те е слушал да разказваш за нещата, които са те вълнували, и който е споделял част от себе си с теб?

Да, същият човек е, по документи и по име, но едва ли след тези години е същият човек отвътре. Някои неща са се променили, други са останали същите. Да, той все още е твоят приятел, дори сега е най-добрият ти приятел. Да, той все още ти е близък, но сега на света няма човек, който да ти е по-близък от него. Все още му разказваш за нещата, които те вълнуват, но сега той е това, което те вълнува най-много. Сега той споделя с теб не само тази част, която тогава е споделял. Споделя целия си живот, споделя леглото, споделя душата си. Дал ти е сърцето си, макар и по негов начин, който ти понякога не разбираш. Избрал е да държи теб в ръцете си и тази нощ, като предишната, обещал ти и да го прави занапред. Запълва празното и самотно пространство до теб, а когато го няма, мислите за него го заместват. И винаги е до теб, дори когато е на 2648 километра от теб.

Заспиваш отново. Вече си сигурна, че всичко е наред. Не те интересуват дори колите навън, нека светът си върви, на теб ти е добре така, както си. Прегръщах го силно и нищо друго не ти трябва.

Събуждаш се отново, небесната ярост пак прекъсва крехкия ти сън. Отваряш очи, но той не е до теб. Къде ли отишъл? Обърни се, момиче, той е до теб, от другата ти страна. Спи все така спокойно, толкова сладко. Поглеждаш го и се чувстваш щастлива. Поглеждаш стаята, но тя вече не е твоята. Намирате се на друго място, по друго време. Върнала си се назад няколко месеца, когато още почти нищо не ти беше ясно. Да, той е до теб, но се чудиш с теб ли е наистина? Не те е страх от страшната буря навън, той е до теб и друго не ти трябва, но ти се иска да се преструваш на малко момиче, което трепери от капките дъжд, които се стичат по прозореца. Той отваря леко очи и те поглежда нежно, полу-заспал протяга ръка и тя придърпва към него. Знае, че си се стреснала от бурята и иска да те успокои, а пък ти не издаваш, че всъщност не те е страх, просто искаш да те гушне. И той го прави. Не се измъчваш с въпроси дали ще бъде твой, защото той е с теб сега... Ако ви е писано, ще сте заедно. Заспиваш и мечтаеш в съня си за него.

Отново нещо те стряска. Но вече не е бурята навън. Отваряш очи и си сама в леглото, а от някъде се чува силна музика и хорски смях. Чуваш звън на чаши и смях от съседната стая. По-млада си, върнала си се години назад. Ставаш сънено от леглото и излизаш от стаята. Там са твоите приятели, там е и той – твоят приятел. Същият, до когото преди малко бе заспала, сега стои пред теб, някак си далече. Не ти е чужд, познаваш го, но не си сигурна нито в себе си, нито в него. Неуверено пристъпваш до него, поне да го попиташ кой е и следва небрежен разговор. След него е възможно да си размените някоя целувка и случайна нежност, но всичко това ще е съобразено с хората около вас, ще зависи от количеството алкохол, което сте изпили и от други различни фактори. Сега той не е с теб, дори не е до теб през цялото време, но ти не искаш това. Не ви е сега времето за това, добре ти е така, да знаеш, че той ти е приятел, а понякога и нещо повече от това. Не мислиш дори какво ще ви се случи, смяташ, че може би пътищата ви скоро ще се разделят. Ах, ако знаеше какво ви чака... не само общ път, но и общо ще го вървите.

Сега обаче пътя до дома ти го извървяваш сама. Лягаш, изморена от дългата вечер, заспиваш светкавично и си щастлива, че вечерта ти е минала приятно. Заспивай, момиче, събирай сили за това, което те чака. То ще е неочаквано за теб, той ще преобърне света ти, ще те промени, ще докосне късчета от теб, които никой няма да намери, ще те опознае както никой, ще стане твой, а ти ще бъдеш негова, единствено негова... Заспивай...

* * * *

Слънцето си е починало, докато ти спиш още сладко. Навън времето те кани да му се порадваш, а ти все още не искаш да напускаш мекотата, която те е обвила. Събуждаш се, но той не е там. Обръщаш се, за да го потърсиш, но го няма. Поглежда стаята си и, да, твоята е. Осъзнаваш, че сънят ти е бил пътуване във времето. Поглеждаш телефона си и той ти е писал. Щастлива си, че мисли за теб в първите минути на започващия ден. Далече  е от теб, но с теб. ТВОЙ Е! ТИ СИ НЕГОВОТО МОМИЧЕ И ТОЙ ТВОЕТО МОМЧЕ! Да, той е същият човек, който преди години срещна, но е друг, защото се е променил. През тези години заедно сте се променяли, но отделно сте вървели, за да стигнете до където сте сега. Скоро ще бъде до теб, ще дойде, а ти ще го чакаш... защото не искаш никой друг.

Бъди щастлива и спри да гледаш през прозореца, чакайки и съзерцавайки не ти е по-лесно. Денят ще мине, но не го губи. Доста време чакаше, докато се промените достатъчно, за да можете да сте заедно, сега няма какво да чакаш. Той е с теб и само с теб, той не само ще спи до теб, а ще диша с теб дори... нямаш за какво да се притесняваш.

Сега изпий сутрешната си доза кафе и изживей неповторимия си ден днес.