Карам.
По празни улици и наводнени булеварди...
Ремисия... ревизия – накладките са мокри...
Скоростта ме държи... на скорост...
Крехки сме, почти колкото Живота, почти толкова временни... и почти толкова безсмислени!
Аквапланингът ми мирише на блатото, от което издрапвам... полека...
Гоня – далече, далече, далечеТО...
Трябва да ме осъдят – международно – в Хага... заради заровените под жилите ми гласове, заради изплаканите усмивки, защото някъде, някого съм издънил...
Захапвам 9-милиметровата си празнота, защото Юни тази година е като миналогодишния Октомври.
Липсваш, а десният ми крак винаги е подготвен за отсъствието ти.
Мирише – на лято, почти на лято... почти на теб.
Очите търсят, пръстите се вкопчват, ноздрите попиват... ...