Отново стоим с теб в същата тази стая.Сякаш никога нищо не е било различно,но и никога няма да е същото.Дъха ми улавя твоя за частици от секундата,които ни се струват век.Мълчим.Мълчанието е злато,но защо не се чувстваме богати? Напротив.Чувствам се празна.А ти? Мълчиш.Наистина по-добре не говори щом неискаш да кажеш това,което копнея да чуя.Струва ти се егоистично...Еми,да,така е.Такава съм.Такъв е живота.И ти си...Ти си живота,моя живот,който немога да изживея пълноценно.Защото бягаш,миговете прекарани с теб се излъзват,като пясък между пръстите ми.Те и без това се броят на пръсти.Но аз се радвам на малките неща...На красивия септемврийски залез,макар и без теб положил глава на рамото ми,на красивите цветя,макар и не от теб...Колко си красив.Като порцеланова кукла...изящна студена красота.Аз мога да ти вдъхна живот...но не искаш,защото се чувстваш щастлив при тези обстоятелства.Ти си щастлив и аз за теб се радвам.Но немога да излъжа себе си дори за миг,че съм щастлива.Защото още имам ...