Отново стоим с теб в същата тази стая.Сякаш никога нищо не е било различно,но и никога няма да е същото.Дъха ми улавя твоя за частици от секундата,които ни се струват век.Мълчим.Мълчанието е злато,но защо не се чувстваме богати? Напротив.Чувствам се празна.А ти? Мълчиш.Наистина по-добре не говори щом неискаш да кажеш това,което копнея да чуя.Струва ти се егоистично...Еми,да,така е.Такава съм.Такъв е живота.И ти си...Ти си живота,моя живот,който немога да изживея пълноценно.Защото бягаш,миговете прекарани с теб се излъзват,като пясък между пръстите ми.Те и без това се броят на пръсти.Но аз се радвам на малките неща...На красивия септемврийски залез,макар и без теб положил глава на рамото ми,на красивите цветя,макар и не от теб...Колко си красив.Като порцеланова кукла...изящна студена красота.Аз мога да ти вдъхна живот...но не искаш,защото се чувстваш щастлив при тези обстоятелства.Ти си щастлив и аз за теб се радвам.Но немога да излъжа себе си дори за миг,че съм щастлива.Защото още имам неизплакани сълзи  в очите си и неизтъгувана тъга.Сякаш ще бъде така вечно.В тази стая, с тези мисли въртящи се из главата ми,с тази загатната тъга в очите и прошепнати думи,неизказани висящи в тишината.Мога да си позволя всичко.Мога да те целуна страстно по устните.Мога да те притисна силно към гърдите си.Мога да те обичам истински.Ти просто няма да го забележиш.Защото си щастлив.Без мен,не с мен...И винаги ще е така.Аз просто ще идвам всяка вечер в твоята стая,ще сядам на ръба на леглото ти и ще се наслаждавам на спокойния ти щастлив сън.Толкова си красив.Дори,когато спиш.Усмихваш се...сигурно сънуваш нещо хубаво и приятно,но знам че не съм аз.Ревнувам сънищата ти,защото в тях вече не съм аз танцуващата горска нимфа...както беше преди.Сладки сънища любими...Ще се видим и утре вечер и пак ще се наслаждаваме на тишината,която остана неизмълчана... и така до безкрая.Ще ме видиш...с широко затворени очи.