Може би беше луда, може би светът полудяваше с нея. Чувстваше се все по-концентрирана, все по-разсеяна, тъжна, щастлива. Хиляди мисли нахлуваха в главата й и нито една от тях не се задържаше задълго.

Беше седнала на бюрото и задаваше въпрос след въпрос, всеки един беше от риторичен по-риторичен, но така и не намираше отговорите, които така неуморно търсеше.

Въпросителните знаци се превръщаха в удивителни, а точките - в безкрайна растяща прогресия от многозначителни запетаи.

Времето летеше около връхчетата на миглите й, слънцето обагряше бледото й лице и гореше носа и бузите й. Прелиташе през дните като млад орел, търсещ плячка сред скалисти планински върхове.

Беше объркана от необяснимото привличане. Проклятието да обича себе си, достатъчно, за да съществува, беше надвиснало над нея като часовниково махало. Времето минаваше с всяко ново спускане на голямото махало, а тя все още се луташе и с поглед следеше пътя на махалото отляво вдясно, отдясно вляво, отляво вдясно... и така - до безкрай.

Пътят на махалото всеки миг бе един и същ, до болка истински, изстрадан, измъчен, но съществуващ. Един и същ път, така болезнено истински и неизбежен, не би позволил да бъде забавен от някого, не би бил променен с ничия сила и по ничие желание.

Отново студена усмивка се плъзна по лицето й. Тази гримаса беше характерна за нея, хората се питаха каква е тази загадъчност, но никой от тях не се попита къде е истинската й усмивка - онази жизнерадостната и обичаща... може би беше време да я преоткрие, може би...

Усмихваше се всеки ден, подаряваше усмивки, купуваше си разни неща с усмивки, продаваше мечти с усмивка, мразеше с усмивка, обичаше с усмивка - беше човек вярващ в силата на усмивката.

Студенината в усмивката й придаваше сериозност към изражението на лицето й. Никой не можеше да познае дали тя е заинтересована от някоя материя, освен, ако не я заговори. А нима това не бе идеалната стратегия за лов?

Толкова много жертви бе успяла да улови през годините, че днес числата не биха имали никакво значение, дори понякога си мислеше, че заради нея са създадени минус и плюс безкрайност.

Такава беше - обичаше да се дуелира с думите, да се сражава в предварително спечелена от нея битка. Беше толкова добра, че печелеше всеки с няколко безсмислени слова, които за нея нямаха никакво значение или по скоро резултатът от тях не беше от съществено значение, поне не и за нея...

Безсмислените думи бяха нейният специалитет, разбитите сърца - нейна професия, а океаните от сълзи бяха следствие от нейната добре свършена работа.

Усмихваше се студено и с тази усмивка предизвикваше апокалипсис навсякъде...