- Сега.. влюбена ли си? - попитах я аз.
Тя държеше цигарата и пушеше...
Много исках да я целуна за първи път, точно както си седяхме край реката. Но как, ще мога ли? Че аз не обичам пушачи, дори ги съжалявам и съвсем открито заставах зад думите си всеки път... до сега.
- Дааа... влюбена съм! - отговори ми Тя, а погледът й говореше повече от думите...
Това е момента! Трябва да се пречупя, аз също съм влюбен... Но тази ненавист към цигарите не ме оставя.
- Офф... беше ме много страх дали ще ми хареса. Определено ми хареса, целувката беше вълшебна... – каза моето момиче и в гласа й прозвуча онази искреност, която не можеше да се обърка.
А аз - влюбен, повече от всякога!
- Защо пушиш толкова много? - веднага си зададох въпроса.
Изстрелях го така - съвсем набързо, и не на място. Това ме измъчваше, не мога да проумея пушачите.
Толкова глупаво се почувстах, че погледа ми заигра настрани.
- Амиии... то аз ще ги отказвам. Съвсем скоро. - с тон, който прозвуча убедително, отвърна Тя.
Казах си - той, моя проблем, ще излезе много лесно решим.
С лека гордост и вече по- уверено продължих да я целувам. Вече съм сигурен...
Дните минаваха, а мен ме човъркаше онова дето съм "сигурен" за него... Е кога ще ги спира? Лъжкиня! Но аз я обичам. Вечер като си лягаме и... в леглото я гледам как пуши. Красива е, някак така... с цигарата.
Но мога ли да го призная? Точно това ми трябва, да й кажа: "Оооо, я виж, ами ти ми харесваш така, като пушиш..." Да, бе! Така се дразнех вече, че... Е добре де, колко време трябва да търпя?
Ето ме мен - всичко давам, разнищвам се до край. Ще взема да я притисна малко, нашата...
Любовта нищо ли не значи за нея? И ето ме, на…
- Ей, гълъбче, забрави ли какво ми обеща? Всеки ден се измъчвам, като те гледам как се тровиш. Защо поне не опиташ? Заради мен, моля те! - такъв поглед извадих - онзи, манипулативния!
- Защо закачаш мойте цигари? - вече, леко раздразнена, ме попита.
- Ок, спирам ги.Ти това искаш. Това ще те направи ли щастлив? - видях как раздразнената усмивка преля в тъга, която я завладя... Но се държи, мъжко момиче ще излезе.
- Но аз те обичам, опитай само! - отвърнах й, без повече да увъртам. А ни чакаше дълга нощ...
Нощ, през която Душата говори на съзнанието... Безсънна нощ.
Почувствах, че вече съм на финала и ще спечеля. Толкова ли лесно се печели? За да стана първи, може би ще трябва да победя първо себе си? Въпросите излизаха един след друг...
Сутринта, още сънен - посегнах да гушна моето щастие и да си я придърпам до себе си.
Нямаше я! Толкова рано? Къде ли е отишла...
И ето за вълка говорим, а той в кошарата. Вратата се хлопна.
- Добро утро!
- Добро утро! - казах й с усмивка. Дъхът на цигари се усети още от прага, а моята усмивка замина.
- Пушила ли си?
- Ааа, не нали обещах...
- Защо ме лъжеш, как ще го караме така за в бъдеще? Не си ли щастлива с мен? - отвърнах вече троснато.
Как да й имам доверие?
- Моля те, чуй ме сега. Аз съм щастлива с цигарите. Щастлива съм и с теб!
Ти ме допълваш... Ти си точно това, което не ми достигаше до пълното щастие... Цигарите не са по- важни от теб, от нас... Но - никой не може да промени никого. Всеки може да промени единствено... себе си. Защото промените - са възможни само отвътре - навън.
Отвън - навътре, под външен натиск - промяна не може да има.
Под външен натиск - промяната е само външна, и се нарича... лицемерие. Притворство.
Или... разминаване със себе си. Прикриване на истинската ни същност. И влизане в роля. А никоя роля не може да бъде играна безкрайно дълго... един живот.
Все някога... човек излиза от роля. И се връща към себе си.
Това ли наистина ти трябва? Да бъда с маска, и в роля?
Замислих се...
Не можеш да промениш хората.
Можеш да промениш единствено начина, по който ги възприемаш.
- Искам да те помоля нещо - казах аз.
- Ще ми дадеш ли една цигара?...
Запалих... първата цигара в живота си!
...
Дори не ми е неприятно, вече.
Хубаво е, чувството на смирение...
И на цигарения дим също.
© Юлиян Петков All rights reserved.