- Сега.. влюбена ли си? - попитах я аз.

Тя държеше цигарата и пушеше...

Много исках да я целуна за първи път, точно както си седяхме край реката. Но как, ще мога ли? Че аз не обичам пушачи, дори ги съжалявам и съвсем открито заставах зад думите си всеки път... до сега.

- Дааа... влюбена съм! - отговори ми Тя,  а погледът й говореше повече от думите...

Това е момента! Трябва да се пречупя, аз също съм влюбен... Но тази ненавист към цигарите не ме оставя.

- Офф... беше ме много страх дали ще ми хареса. Определено ми хареса, целувката беше вълшебна... – каза моето момиче и в гласа й прозвуча онази искреност, която не можеше да се обърка.

А аз - влюбен, повече от всякога!

- Защо пушиш толкова много? - веднага си зададох въпроса.

Изстрелях го така - съвсем набързо, и не на място. Това ме измъчваше, не мога да проумея пушачите.

Толкова глупаво се почувстах, че погледа ми заигра настрани.

- Амиии... то аз ще ги отказвам. Съвсем скоро. - с тон, който прозвуча убедително, отвърна Тя.

Казах си - той, моя проблем, ще излезе много лесно решим.

С лека гордост и вече по- уверено продължих да я целувам. Вече съм сигурен...

Дните минаваха, а мен ме човъркаше онова дето съм "сигурен" за него... Е кога ще ги спира? Лъжкиня! Но аз я обичам. Вечер като си лягаме и... в леглото я гледам как пуши. Красива е, някак така...  с цигарата.

Но мога ли да го призная?  Точно това ми трябва, да й кажа:  "Оооо, я виж, ами ти ми харесваш така, като пушиш..." Да, бе! Така се дразнех вече, че...  Е добре де, колко време трябва да търпя?

Ето ме мен - всичко давам, разнищвам се до край. Ще взема да я притисна малко, нашата...

Любовта нищо ли не значи за нея? И ето ме, на…

- Ей, гълъбче, забрави ли какво ми обеща? Всеки ден се измъчвам, като те гледам как се тровиш. Защо поне не опиташ? Заради мен, моля те! - такъв поглед извадих - онзи, манипулативния!

- Защо закачаш мойте цигари? - вече, леко раздразнена, ме попита.

- Ок, спирам ги.Ти това искаш. Това ще те направи ли щастлив? - видях как раздразнената усмивка преля в тъга, която я завладя... Но се държи, мъжко момиче ще излезе.

- Но аз те обичам, опитай само! - отвърнах й, без повече да увъртам. А ни чакаше дълга нощ...

Нощ, през която Душата говори на съзнанието... Безсънна нощ.

Почувствах, че вече съм на финала и ще спечеля. Толкова ли лесно се печели? За да стана първи, може би ще трябва да победя първо себе си? Въпросите излизаха един след друг...

Сутринта, още сънен - посегнах да гушна моето щастие и да си я придърпам до себе си.

Нямаше я! Толкова рано? Къде ли е отишла... 

И ето за вълка говорим, а той в кошарата. Вратата се хлопна.

- Добро утро!

- Добро утро! - казах й с усмивка. Дъхът на цигари се усети още от прага, а моята усмивка замина.

- Пушила ли си?

- Ааа, не нали обещах...

- Защо ме лъжеш, как ще го караме така за в бъдеще? Не си ли щастлива с мен? - отвърнах вече троснато.

Как да й имам доверие?

- Моля те, чуй ме сега. Аз съм щастлива с цигарите. Щастлива съм и с теб!

Ти ме допълваш... Ти си точно това, което не ми достигаше до пълното щастие...  Цигарите не са по- важни от теб, от нас...  Но - никой не може да промени никого. Всеки може да промени единствено... себе си. Защото промените - са възможни само отвътре - навън.

Отвън - навътре, под външен натиск - промяна не може да има.

Под външен натиск - промяната е само външна, и се нарича... лицемерие. Притворство.

Или... разминаване със себе си. Прикриване на истинската ни същност. И влизане в роля. А никоя роля не може да бъде играна безкрайно дълго... един живот.

Все някога... човек излиза от роля. И се връща към себе си.

Това ли наистина ти трябва? Да бъда с маска, и в роля?

Замислих се...

Не можеш да промениш хората.

Можеш да промениш единствено начина, по който ги възприемаш.

- Искам да те помоля нещо - казах аз. 

- Ще ми дадеш ли една цигара?...

Запалих... първата цигара в живота си!

...

Дори не ми е неприятно, вече.

Хубаво е, чувството на смирение...

И на цигарения дим също.