Какво е това споменът? За какво ни служи? Навяване на отминали преживявания, които да ни подтискат? Да ни напомня за неща, чието присъствие в сегашния момент е невъзможно? Да ни довежда до състояние, при което малките ни сърца, жадни за любов да „кървят”?

Не. Определено не се нуждаме от това! Ние искаме друго! Копнеем за друг свят, много по-различен от този на  нестихващите мъки и болки, от тази душевна дисхармония... От страданието на душата, от нестихващите сълзи, от далечните и недостижими спомени, чиято красота помрачава нашето съзнание, поради факта, че те никога отново няма да се върнат... Те ще си останат някъде там – в незабравимото минало, в нашето съзнание. Спомените ще бъдат и част от нашето ежедневие, ще ни станат дори и верни приятели и така, докато не осъзнаем факта, че те всъщност се явяват съдържанието на нашата душа – не любовта, не надеждата, не мечтите... Спомените са единствени тези, които никога няма да отмират, а напротив – ще се запазят завинаги дълбоко в нас. Ще ни придружават и акомпанират в студените есенни дни по градските улици... Ще бъдат с нас на пустия мост, от който гледайки надолу към реката те ще шепнат за това, което е било и никога няма да бъде отново... И  спомените, вярно е казал някой велик философ – те са като одеало в студени дни... И както по-горе споменах – те могат да бъдат с нас навсякъде и по всяко време. Човек дори може да ги нарече, нещо от сорта на „верен приятел” или „другото ми аз”.

Да, тъжна е мисълта за това, че винаги хубавото не трае вечно, а си отива. Но, какво можем да направим по въпроса според вас? Не, това не е краят на хубавото. Всъщност, животът е много по-прекрасен от това, което всъщност представлява – една сфера, обитавана от зли двукраки човешки и животинкси същества... В крайна сметка всеки сам кове съдбата си и живота си. Така, че защо да не се възполваме от бъдещето и да изпълним онази празнота от отминалите спомени с още по-хубави! А отминалите да не ги заравяме, както правим обикновено с мъртвите, и да ги посещаваме от време на време на „гроба” им. Ние, можем просто да се примирим с това, че ги няма и черпейки сили от онези вълшебни моменти да направим бъдещето си още по-вълшебно! Защото животът е кратък – с това се прави извода, че нищо не трае вечно и както всеки ден наблюдаваме изгрева над хълма и залеза привечер, така и трябва да постъпваме със живота си – да полагаме ново начало с настъпването на зората и да изживеем деня, така като че ли ни е последен на тази Земя. А на залеза да не му мислим все още – но, нека той бъде чудесен в края на дните ни – един хубав залез от красиво посрещнат изгрев!

И вярно казват – нуждата от нещо, незавимо от какво, подтиква обикновения човек да върши необикновени неща, за да осъществи целите си. Защото в този живот трябва да има борба! Трябва да има болка! Трябва да има смърт! Инак, какво ли би бил животът без тях? Какъв ли би бил светът без разочарование, без страдания? Едно нищо. Да, точно така – едно нищо! Понеже има любов – има и омраза; понеже има доверие – има и недоверие; понеже има секс – има и изневяра... Всеки елемент от този свят, всеки един процес, всяко едно явление в природата носи своята катастрофа, носи има и  своята пълна противоположност. А обратното значение на спомените може да бъде единствено и само жестоката, трудно осмислена реалност!

И е вярно също така, че човешкото същество не може да съществува сам само... То има нужда от всичко и най-вече от любов и внимание. А за основа на неговата духовност могат да се причислят спомените – тези неувяхващи есени „цветя” от живота ни, които помирисваме почти всеки ден...