Sep 27, 2007, 4:06 PM

Светлина 

  Essays
1252 0 1
2 мин reading
          Стоя там, на ръба и мислите са изчезнали от главата ми. Няма никой и нищо в съзнанието ми. Аз съм сама, на ръба на онзи фатален 13-ти етаж. Обръщам се и зад мен няма никой и нищо. Тъмнина и празнота. Тихо е и само полъхът на студеният вятър се вие около мен. Всяка една клетка по тялото ми е изтръпнала. Кръвта ми е изстинала, а дъхът ми е смразен.             Поглеждам напред, в тъмнината с беглата надежда да открия малката светлина, която да ме върне към живота. Няма нищо. Няма светлина. Тъмнината е покрила цялата земя. Затварям очите си и поемам въздух. Всичко в мен се вледени. Вече не можех да дишам. Изплаших се. Не можех да си поема въздух. Отворих рязко очите си, все още беше тъмно. Тогава се сетих за най-топлия спомен, който се беше зародил в съзнанието ми. Тогава си спомних първия път, когато безграничното щастие беше прекрачило сърцето ми. Тогава бях щастлива. Нямаше нищо не земята, което да ме накара да заменя този спомен с нещо друго.

            Споменът са нежното и красиво усещане ме накара да се усмихна и вля топлина в тялото ми. За миг дори се отпуснах. Приведох глава напред и за миг да се пусна и да полетя в тъмнината. Но запазих миг самообладание и останах така. Там на 13-я етаж със спомена в мислите си.

            Тогава отворих очите си. В мига на най-голяма радост. Видях живота пред очите си. Слънцето изгряваше и цялата земя се събуждаше. Беше най-прекрасното и топло чувство на света. Топлината на първите лъчи. Огненочервения цвят на първите лъчи и полъхът на южния вятър. Обърнах се, а зад гърба ми беше цялата вселена. Там беше ти. Ти, който пожела да ме спаси. Онази крехка пеперуда в ръцете ми, онзи, който отвори прозореца, за да не се задуша. Приемаш какви ли не образи, само за да бъдеш до мен.

            Мога ли приема, че си сродната ми душа, готова да се жертва за мен или трябва да се обърна с гръб и да те забравя, защото си за малко?

            Няма да мога да те забравя, защото с всяка следваща усмивка ти преобръщаш света ми и ме караш да продължа. Караш ме да вярвам, че има смисъл да продължа. Даваш ми вяра, че хубавите моменти те първа предстоят. Знам, че ще си до мен. Нещото приемащо различни форми, само за да сподели личното ми пространство. Бъди до мен. Дори само сега, когато искаш да бъдеш.

            И ако някой ден си отидеш, аз няма да плача, защото всички сълзи с тебе изплаках. Няма да моля ти да се върнеш, защото ти ще живееш завинаги в мен. Благодаря ти, че прие невъзможното и ме разбра, когато дори аз не се разбирах. Благодаря ти, че ми показа светлината.

© Вяра Ангарева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??