„Светът и животът са едно и също”, Лудвиг Витгенщайн
Есе
„Все някога нещо трябва да е произлязло от нищото”
Хераклит поставя промяната като единственото сигурно и устойчиво нещо. Ако я приемем за субстанция, то чрез нея самата, от нищото е произлязло нещо. Аз бих нарекла този процес раждането на смисъла, и на живота.
Динамиката, механичното движение е присъщо както за живото, така и за неживото. Но те все пак не са едно и също. Живота е характерен с уникален подтик за себепромяна, ”промяна от”, която не идва отвън, а е заложен във всяка жива форма. Дори най-примитивната от тях – едноклетъчните, създават свое по-добро продължение, което прилича на творчески акт.
Съответно, отсъствието на този специфичен вид промяна е присъщ за неживото. Скалите, водата – какво са те?! Няма никакво значение, сам по себе си даден камък и неговото пространствено разположение. Всъщност времето и пространството трудно могат да се нарекат атрибути на неживото. Неговото съществуване е единствено материално и затова е безцелно. Движенията на тези частици е „промяна с” него. Тя представлява външна принуда за движение. Няма никакво значение каква трансцедентна сила ще промени състоянието на покои, нито точно коя частица ще загуби равновесното си състояние. Те до такава степен са лишени от същност, че няма съществена разлика между различните форми. Всички принадлежат заедно на изключително плътното нищо. За съществуването им може да се съди само по връзката на неживата материя с живата. Дори това „взаимодействие” не е сигурно доказателство, защото причините никога не са обект на нашето мислене (Бъркли). Практически няма как да докажа съществуването на Слънцето, защото сетивата не са сигурен източник на знание. То е нищо – неопределеност чието наличие е хипотетично.
Така бих описала света – това което винаги е било и ще бъде, променя се и пак е същото, защото самата му промяна е само материална. Липсата на развитие прави света контрапункт на живота. Все пак има връзка между тях и тя е друг специфичен вид движение.
Смъртта и раждането са двете форми на преминаване – от живота, към света и обратното. Те са всъщност преминавания между смисъла и липсата на такъв, а от там произтича изключителната им драматичност. В един миг материята притежава безгранична творческа мощ, а в следващия е загубила всякаква жизнеспособност. Така от едно възхитително начало остава къс материя, не по-различна от всяка друга, като артефакт, че е съществувало. После напълно се заличава и се размива сред неживото, сякаш никога не го е имало. И пак от това нищо, сякаш за един екзистенциален момент пред очите ни се появява нов смисъл, самостоятелен порив за себенадхвърляне.
Светът и животът са неразривно и драматично взаимообвързани и не можем да ги разглеждаме нито като едно и също, нито по отделно, а само като постоянен, драматичен преход между пасивната материя и творческото начало.
© Ива All rights reserved.