Подреденият му свят сякаш падаше изпод краката. Пепел летеше около него, а по скулите полепваха горящи парчета хартия. Рухваха и последните построени с мъка и пот кули, където някой ден може би щеше да изгради нови…

            „Рухна и последната… в очите ти!” – рече си той и обърна гръб. Светът отново бе потънал в мрак и тишина, чакащ Зазоряване, нова надежда и очаквания. Но времето бавно минаваше и все още имаше тъга...

            Тъгата беше проникнала през очите му, имаше толкова много неизказани неща… и думи…

            Тя просто дойде и преобърна целия подреден под конец свят. Мислеше, че има всичко, от което някога се е нуждаел… преди тази фатална среща… Защо му трябваше да отваря магическата книга и защо не спираше да чете едно и също заклинание… заклинание за любов… четеше с цялата мъка на света, тъжната история за себе си, която сам бе написал, сам бе продуцирал и сам бе сбъднал в реалност на една рухваща действителност.

            Приказка за крадената любов, краденото време и крадените мечти… сам беше създал всичко, сам искаше и сам мразеше това, което причини. Колко много мъка в очите му бе намерила пристанище, колко сълзи търсеха излаз между полепналите все още горящи листа.

            Създаде сам една илюзия, живя в нея и точно, когато я подреди изрядно… точно тогава отвори новата си приказка, затаи дъх, прекръсти се и затвори очи. Внезапно болката в гърдите му от парене премина в дразнеща силна болка, с която трябваше да пази самообладание. Така и не успя да овладее чувствата си, не се сдържа и пусна на свобода няколко малки тъги, които се загасяха в пламъците по скулите почти безпредметно. Не усещаше болката от горящото си лице, усещаше болката от това, което причини на себе си, как обикна, после силно намрази… после пожела, но така и не се осмели да има…

            Съдбата на война - винаги да иска, а когато му се дава… просто да избяга…