Някога... някога там, сред дърветата, красотата на въображението чертаеше безброй пътища за душата ми...
Някъде навътре сред горските пътеки има свят... свят без заповеди, окови, без затвори и пътища.
Там вятърът разпилява косите на времето, гали нежно стръкчетата поникнала надежда.
Това е свят, носещ натрапчивия аромат на щастието, примесен с меланхоличното ухание на щипка тъга. Там птиците нежно докосват с крила пухените облаци, а в погледите им се топят океани и дъбрави... Там всичко чезне в светлина...