Събуждам се рано. Кафето е готово. Поглеждам през прозореца - днешният ден е мрачен и ветровит. Поглеждам и пожълтелите листа на мандарината до леглото ми, явно боледува. Поглеждам и часовника - закъснявам. Вече гоня на деня задачите, даже не знам как и кога съм се озовала на улицата. Вървя бързо. Където и както да застанеш навън, на терасата или на улицата, вятърът те блъска и се чувстваш като изскубан бурен, поддема те, тръкаля те като трънак и лека-полека те издига, че даже и посока ти избра.
Сутрешните мисли отдавна ги няма - днеска как, как това, онова, работата, общи планове - всичко отдавна се е изпарило от главата ми или оня вятър го е продухал. Останало е само онова чувство на празнота, която идва с началото на този силен вятър, предшественик на летните бури.
Някъде следобед е вече. Върволицата народ, дето е през деня, я няма. Пия още едно кафе и докато няма хора, останала без работа, отпускам се на стола и се рея. Бързо се зарейвам. Озовавам се върху плешивата глава на някоя ...