Събуждам се рано. Кафето е готово. Поглеждам през прозореца - днешният ден е мрачен и ветровит. Поглеждам и пожълтелите листа на мандарината до леглото ми, явно боледува. Поглеждам и часовника - закъснявам. Вече гоня на деня задачите, даже не знам как и кога съм се озовала на улицата. Вървя бързо. Където и както да застанеш навън, на терасата или на улицата, вятърът те блъска и се чувстваш като изскубан бурен, поддема те, тръкаля те като трънак и лека-полека те издига, че даже и посока ти избра.
Сутрешните мисли отдавна ги няма - днеска как, как това, онова, работата, общи планове - всичко отдавна се е изпарило от главата ми или оня вятър го е продухал. Останало е само онова чувство на празнота, която идва с началото на този силен вятър, предшественик на летните бури.
Някъде следобед е вече. Върволицата народ, дето е през деня, я няма. Пия още едно кафе и докато няма хора, останала без работа, отпускам се на стола и се рея. Бързо се зарейвам. Озовавам се върху плешивата глава на някоя висока морска скала, нарязана от дъждовете и ветровете. Дори и откъртено камъче няма, всичко с времето и вятъра се търкулва и пада надолу, и бива погълнато от разпененото море, прогризало отдолу тялото на скалата. Като се заслушам и престана да чувам вятъра, чувам шума на вълните. Hабрали скорост, бързи, побелели, разбиват се в скалата и политат пръски навсякъде, но този път не е просто шум, а грохот.
Горе плешивата глава на скалата е като малка планета, като тези на Малкия принц, дето с няколко крачки я заобикаляш цялата. Заоблена е и се вижда
всичко - напред - море, назад - скали, земя, дървета в далечината, може би има и къщи дори, но всичко е нереално. Bсичко е пустош, морска, земна, а в небето беснеят ветрове. Върху плешивата глава стърчи поникнала трева, рехава, всеки стрък е захванат сам. Вятърът ги накланя ниско до долу, до земята, бръсне ги, но те остават. Пръст няма. Тук остава този който може да се вкопчи в скалата с нокти или да се вкорени като тези треви.
Качвайки се нагоре, задъхана, първо си подадох главата и видях птица, кацнала преди мен на плешивата глава. Попристъпваше с крак, завъртайки се смешно, крякна. Tе морските птици крякват. Стигна да ръба на скалата и се метна надолу. Не изглеждаше смутена от появата на моята глава, по скоро крякна с досада. Все тая. Сега горе съм аз. Постоях изправена, докато възстановя дишането си, и седнах. Обичам да свивам и кръстосвам колене и да слагам брадичката си отгоре им. Стоях така не помня колко време, взирайки се нейде напред в хоризонта и морето. Взирам се, докато ме заболят очите. Понякога, когато бързам да се откъсна от всичко долу, правя така. Малко насила е, но върши работа. В един момент спирам, отпускам колената, кръстосвам краката по турски, изпъвам гръбнак, вдигам ръце с разперени пръсти и чак зейвам с уста. Bдиишваам... устата ми се пълни с въздух, толкоз, че за да го вдишам, трябва да го сдъвча първо и после да го глътна. Чувствам се освежена след това, очите ми се отварят, дробовете също, усещам се свободна и сама. Мога да мисля за когото и за каквото си поискам накрая, мога дори до го повикам, мога да мечтая, шантавите ми мисли се лутат на воля, вътрешно се усмихвам, щастлива съм и съм притихнала освободена. Мога и да не мисля даже, просто да продължа да се взирам.
Оглеждам плешивата глава, сива е, а стръковете жълтенеят върху нея. Откъсвам един и го пъхам в устата си, мушкам го между зъбите и после го побутвам с език отвътре... обичам така, навик от гаменското детство ми е. Става ми някак весело след това, не знам защо. Гледам морето през това време, вълните се гонят, щурат се. Някой се разливат още преди да са стигнали бряг, разпенени и бели. Май това е единственото бяло. Всичко друго е сиво-синьозелено, стоманено, небето и то сивее. Мъчи се да проблесне слънце - става мръсно жълто. Някъде към хоризонта заблестява, а там, където има дупка в облаците и слънцето нацелва с лъчи морето, водата е сребриста. Чак стряскащо е. Всеки момент е магически, илюзорен, от дългото взиране и от играта на слънцето и вълните очакваш да се появят русалки и да се разтанцуват и засвирят, но вместо това погледа ми привлича нещо друго - делфини. Смълчавам се още повече. Красиви са. Следя ги 15-20 мин., но и мъничко си почивам, разсейвам се встрани. Леко започва да хладнее горе на плешивата глава. Лягам по корем, ставам права, вятърът направо ме брули, полягвам и аз като стръка, но не съм вкоренена. Заемам пак предишната поза. Поглеждам още един път към делфините, там са. Вече не са изумителна гледка, а просто приятна. Колко бързо се насища човешкото око. Започвам да търся нещо, да мисля. За какво ли може да мисли човек на такова място и в такова време. Облаците леко са се разкъсали, но морето не блести силно, слънцето вече захожда, небето е меко. Всъщност ми е все тая. Радвам се, че се менят гледките. Красиви са. Бог е красив и обича красотата. Усмихвам се, става тихо, усещам спокойствие и радост. Започвам да потъвам още повече и по-надълбоко, сещам се за друго... мисля за теб, за теб, който си по-близо до мен от Бог. Живееш тук долу, на земята, при мен, някъде наоколо, горе долу... смешно ми е... и хубаво...
© Гергана Димитрова Todos los derechos reservados