Сякаш си в центъра на арена и всеки гледа теб, а всъщност си песъчинка от тълпата. Незабележима, непозната, а може би и ненужна. Никой не те вижда, никой не знае какво си или не си сторил, но ти знаеш. Ти помниш всички онези моменти, в които си се хванал толкова здраво за греха, че си го направил свой приятел. Съзнателно. Желал си го. Защо? Защото си искал да направиш онова забранено нещо, което ще ограби после твоя покой. Защото в греховното има толкова много мистика, която те тегли като магнит. Ще съжаляваш и го знаеш, но това ще е после, не сега.
Когато извършиш непрестимото, тегобата на осъзнатия грешник те застига всеки ден и всяка нощ. Започваш да бягаш от себе си, от вината си, от спомените си, но те са бързи, защото тичат заедно с теб. Ти ги носиш в сърцето си като воденичен камък. Тежко е, но като че ли чувството за вина е най-тежко, защото си от онези грешници със съвест. Дори не можеш да извършиш нещо неморално на спокойствие като другите, които го вършат без скрупули. За те ...