Сякаш си в центъра на арена и всеки гледа теб, а всъщност си песъчинка от тълпата. Незабележима, непозната, а може би и ненужна. Никой не те вижда, никой не знае какво си или не си сторил, но ти знаеш. Ти помниш всички онези моменти, в които си се хванал толкова здраво за греха, че си го направил свой приятел. Съзнателно. Желал си го. Защо? Защото си искал да направиш онова забранено нещо, което ще ограби после твоя покой. Защото в греховното има толкова много мистика, която те тегли като магнит. Ще съжаляваш и го знаеш, но това ще е после, не сега.
Когато извършиш непрестимото, тегобата на осъзнатия грешник те застига всеки ден и всяка нощ. Започваш да бягаш от себе си, от вината си, от спомените си, но те са бързи, защото тичат заедно с теб. Ти ги носиш в сърцето си като воденичен камък. Тежко е, но като че ли чувството за вина е най-тежко, защото си от онези грешници със съвест. Дори не можеш да извършиш нещо неморално на спокойствие като другите, които го вършат без скрупули. За теб има осъждение, а за тях нищо. Те не се чувстват грешници, но ти да, защото се осъждаш.
Ако можеше да оперираш съвестта си, какво би било? Май няма да е по-лесно. Не се живее без този „орган“. Ако всеки го махнеше от себе си, сигурно и светът щеше да изчезне. Тя е онова малко гласче, което чете присъдата. Толкова тихо и дълбоко е то, че се чудиш от кои дебри извира. Колкото и да е тих звукът от него, отражението му е оглушително. Но нима това гласче, ще те спаси следващият път? Ще те хване ли за ръката и ше ти каже ли „не го прави“? А ти ще го послушаш ли? Това е като порочен кръг, като цикъл, който се повтаря в добре смазан сценарий.
Вината не е добър приятел. Всъщност тя въобще не е приятел. Тя е враг. Най-големият, който сами си създаваме. Но така обичаме да си го носим, че просто не можем без него. „Отива ни“ като скъпа дрешка. Скъпа е, защото пораженията от нея след това ни излизат скъпо. Личното самообвинение понякога е по-коварно от общественото. Самобичуваме се с най-болезнения камшик. Кървим след всеки удар и удряме все по-силно, за да правим раните си толкова големи, колкото са и грешките ни. С надеждата повече никога да не ги повтаряме.
Какво е Божественото избавление от всичко това? Прошката, завещана ни свише. Тя е нужна да бъде давана и на нас самите. Трябва да прощаваме на околните, трябва да простим и на себе си. Прошката лекува. Тя ще превърже раните от камшика на обвинението. Ще изтрие сълзите на болката. Ще прогони тегобата да бъдеш грешник. И може би тогава ще има нещо, което ще те спре да направиш крачка, за която ще съжаляваш. И това е любовта към себе си. Прощаваме на хората, защото ги обичаме. Ще простим и на себе си, защото се обичаме. Защото сме и ние грешни като всички.
Не е страшно да сгрешиш, а да не простиш, защото горчилката остава за непростилия. Не е себично да простиш на себе си и да си дадеш втори шанс. Какво сме без втори шанс всички ние? Самозабравили се суетни грешници. Вината ще идва, защото и тя трябва да си върши работата, но прошката също не е за подценяване. Повече ни учат да я даваме на околните, но не и на себе си, защото било егоистично. Е, дори и егоизмът понякога може да бъде полезен. Все пак той ни учи да се съхраним и да помислим за себе си.
© Николина Барбутева Все права защищены
Браво, миличка!👏😍