Сблъсках се с една стара любов. Буквално. На практика го отнесох пред блока, тичайки за среща с приятелка. Ако кажа, че нищо не трепна в мен, ще излъжа. Обаче... къде на майната си е отишла оная тръпка, дето преди десет години ми спираше и дишането, и сърцебиенето, пък и мозъчната дейност?!... Къде остана онова неистово желание да заровя пръсти в косите му, да потъна в очите му, да... Абе знаете. Голямата любов и т.н. Защото на тогавашната ми възраст всяка любов е Голяма, но тази беше Най-Голямата като че ли. В нея имаше и надежда, и отчаяние, и ярост, и страст, и... Спомням си, но някакси от разстояние. Видех ли го, не просто се губех в очите му, а направо се давех.

Само че тогава бях на двайсет, всичко беше на живот и смърт. То май в любовта, поне в началото, винаги е така – всичко или нищо! Всеки път е малък Армагедон. Всеки път се бориш като за последно. После уж поумняваме и започваме да гледаме по-практично на нещата. Мен ако питате обаче, просто ставаме по-страхливи и започва да не ни стиска да се отдаваме така безмилостно. Елементарно – когато се опариш няколко пъти, започваш да избягваш огъня. А пък на точно тоя огън се опарих дори не веднъж, а два пъти. То когато му е писано на човек...

Обаче днес, от позицията на трийсет и две годишна мога да кажа, че ми липсва. Липсва ми подкосяването в краката, липсва ми неспособността да мисля за нещо друго, липсва ми онова чувство, че съм готова да разцепя света като порцеланова чинийка в името на някого. Не конкретно заради този човек, а по принцип. Липсва ми желанието да му посветя стих. Липсва ми „болката отляво”, за която пееше навремето Васил Найденов. Липсва ми типично младежкия ентусиазъм, който влагах във всяка емоция. Днес вече съм способна да му кажа: „Искам да съм с теб, но мога и без теб.” Принципно говоря. Липсва ми онова усещане да не можеш без някого на никаква цена.

Днес съм свободна. Днес мога да си тръгна от всеки. И това не ми харесва – не усещам да съм спечелила нещо. Чувствах се по-свободна в оковите си. Все още мога да се влюбя и то силно, безапелационно и болезнено, но никога със същото тотално отдаване. Никога дотолкова, че да не виждам и втората пътека, по която мога да тръгна сама.