Врабчетата играят необезпокоявани от минаващите хора...
Лекият дъжд тихо мокри косите ми, но устните-са жадни за чаша с кафе и затова се насочвам към близкото заведение.
Приятно се усмихва момичето, поднасяйки ми и кафе, и чаша с вода...
След минути малкото спретнато кафене се пълни с жадни за приказки посетители.
Дъждът навън се усилва, врабчетата вече ги няма, търсят покрив и топлина.
Топлина очаквах и аз снощи... И съпричастие някакво...
Любяща прегръдка, силни мъжки ръце, целувка по розовите ми устни и едно: "Обичам те! Само спокойно!"
Пихме малко чаша червено вино, но тъгата, сгушена в сърцето ми, припомни за себе си. Пробуди се, протегна се нехайно и превзе усмивката ми. Свих се на кълбо, спомените идваха като преспи, а толкова исках... просто трошица обич!...
Колко самотни са сълзите, когато осъзнаеш, че идват поредните груби нападки, от уж любимия мъж...
Сърцето тревожно се ослушва, светлината се превръща в тъмнина, думите-мълчат, а болката-смазва...
Тишината е знак за вик, пор ...