Врабчетата играят необезпокоявани от минаващите хора...

Лекият дъжд тихо мокри косите ми, но устните-са жадни за чаша с кафе и затова се насочвам към близкото заведение.

Приятно се усмихва момичето, поднасяйки ми и кафе, и чаша с вода...

След минути малкото спретнато кафене се пълни с жадни за приказки посетители.

Дъждът навън се усилва, врабчетата вече ги няма, търсят покрив  и топлина.

Топлина очаквах и аз снощи... И съпричастие някакво...

Любяща прегръдка, силни мъжки ръце, целувка по розовите ми устни и едно: "Обичам те! Само спокойно!"

Пихме малко чаша червено вино, но тъгата, сгушена в сърцето ми, припомни за себе си. Пробуди се, протегна се нехайно и превзе усмивката ми. Свих се на кълбо, спомените идваха като преспи, а толкова исках... просто трошица обич!...

Колко самотни са сълзите, когато осъзнаеш, че идват поредните груби нападки, от уж любимия мъж...

Сърцето тревожно се ослушва, светлината се превръща в тъмнина, думите-мълчат, а болката-смазва...

Тишината е знак за вик, поредният неистов зов към мъжа, който преди се кълнеше в любов..., колко просто, а … в същността си пагубно...

..Нека да вали! Нека дъждът мокри лицето, дрехите, нека поне той ме докосва и люби нежно, така, както желаех- истински и с усещане за вечност.

Вали мой приятелю!... Вслушай се в туптенето на секундите и в ритъма на момичешкото сърчице...

Стопи разочарованието, изтрий, както само ти можеш сълзите, които размазват грима и чертаят пътечки от надежди по бузите нежни.

Ще дойде ден, в който земята ще ме приюти и ще ми даде тази трошица обич, която тук не получих, ще срещна там при ангелите очи в очи усмивката на мама, а нейните загрубели от грижи ръце, ще обгърнат тялото ми… и ще намеря покой, защото ласките и безусловната любов -само тя ги може, майката!

… Кафето е почти доизпито, дори и водата в чашата пресуших... А жадна съм! За любов, животе!... За сърдечност!....

Телефонът звъни и прекъсва нереалността на мислите... Лутането ми в илюзиите...За една по-честна действителност… Може би...Или ще я срещна само в сънищата си?!….

… Звъни отново телефонът ...  Пак - реалност. Ех, мечтите са безплатни, а аз искам да проспя кошмарът....

Търси ме,онзи, който твърди, че ме обича безкрайно и ме приема уж такава каквато съм... Ха! ха! Лицемерство ли е? А аз каква съм?... Не се познавам, изгубих се...

При поредната удобна лъжа, душата ми е празна и вие от самота! А очите-блуждаят някъде в пространството като изгубени самотни чайки...

… И пак ще трябва да простя, да бъда с "маска", а как не желая!!! Искам - болката! Поне тя е истинска! Неподправена, откровена! Добротата ми се стопява като догаряща свещ... Не! Не и на изкуствената усмивка, на лъжливите обещания, на празнословията, на обвиненията в егоцентризъм! Стига! Стига! Спри се! Стоп!...

… Излизам на улицата, дъждът вали като из ведро, мокри ме, а аз подскачам като малко дете и "пия" от дъждовните капки със студени отворени устни.

И въпреки сивите, тъмни облаци, се смея от сърце, защото някак ми е... по-леко, готова съм да полетя, въпреки че нямам крила, аз съм всичко, за което мечтая... и по-уютно е, някак..., топло...

Студът ми е другар, любовник, събеседник, лекар, а котката, появила се отнякъде ненадейно, ме поглежда странно, измяуква, и се скрива изведнъж...

… Денят продължава. Фарсът-също.

Усилвам крачките... Секундите са пречистващи. За минути сърцето ми прелива от нежна, искрена, крилата пълнота...

.. А после - е, после, пак ще очаквам на чаша с кафе, да срещна себе си чиста и невинна, сред отчуждеността, празнотата и тежките думи... Знам ли, дали?! ...

Телефонът мълчи, но аз съм щастлива за миг! 

Да бъде!

Да бъде светлина, докато още съм с отворени очи, смеещи устни, пуснати коси и дишам по-бързо и от вятъра!

Да бъде, нека, Амин!...