Животът си играе с нас. Какъвто и смисъл да търсим, колкото и да се опитваме да правим нещата, те си остават неща - запалена цигара, глътка въздух, чаша вода, сън, нов ден и една безкрайна поредица от „неща”. Там някъде се прокарва пълнежът от мисли и чувства, които карат тези безсмислици да оживяват и да придобиват цвят, звук, емоция, които да радват окото, да топлят сърцето или да го накарат да страда, за да се почувства пълнокръвно. Питам се къде оставам аз, къде… Дали в трепета при потропване на вратата, дали в звука от падащи капки дъжд по стъклото, или пък в честния поглед на добър приятел. Разпръсквам ли се, или съм цяла и, като давам от енергията и топлината си на другите, как заделям, за да остане нещо и за мен… а трябва ли да оставям?

   Хиляди въпроси със „Защо”, „Дали пък…”, „Как” и безкрайно малко отговори, ако „отговор” изобщо може да се дефинира и да съществува в материална форма. Защото хората нали все такива искаме-  точни, ясни, недвусмислени, простички отговори, които да могат да се кажат и разберат лесно. Трябват ли ни отговори, за да можем да живеем - очевидно не. А трябват ли ни, за да можем да обичаме, да се радваме, да сме щастливи - също не. А тогава защо ги търсим, за какво са ни - за лично удовлетворение, защото си нямаме друга работа или ей тъй, за да си спомним, че има и такива работи на тоя свят и не сме се сещали отдавна за тях.

   По дяволите тая глупост с отговорите - тях не може да ги има. Аз обичам да употребявам думичката „усещане” - имам усещане за нещата, нямам отговори. Усещането е без слова, по-точно е, никога не ме е заблуждавало, но си е само моето усещане, генерирано от моя мозък и него не мога да го споделя - всеки с неговия си генератор работи. Ако можех, може би повече хора щяха да ме разбират.