Животът си играе с нас. Какъвто и смисъл да търсим, колкото и да се опитваме да правим нещата, те си остават неща - запалена цигара, глътка въздух, чаша вода, сън, нов ден и една безкрайна поредица от „неща”. Там някъде се прокарва пълнежът от мисли и чувства, които карат тези безсмислици да оживяват и да придобиват цвят, звук, емоция, които да радват окото, да топлят сърцето или да го накарат да страда, за да се почувства пълнокръвно. Питам се къде оставам аз, къде… Дали в трепета при потропване на вратата, дали в звука от падащи капки дъжд по стъклото, или пък в честния поглед на добър приятел. Разпръсквам ли се, или съм цяла и, като давам от енергията и топлината си на другите, как заделям, за да остане нещо и за мен… а трябва ли да оставям?
Хиляди въпроси със „Защо”, „Дали пък…”, „Как” и безкрайно малко отговори, ако „отговор” изобщо може да се дефинира и да съществува в материална форма. Защото хората нали все такива искаме- точни, ясни, недвусмислени, простички отговори, които да ...