И вървях в тъмното, и се спъвах, и падах, и ставах, и продължавах. Вървях, защото се налагаше да продължавам. Спъвах се, защото трябваше да се науча да падам. Падах и не исках да ставам. Ставах и продължавах само напред, без да погледна зад гърба си, без да отдам чест. Продължавах, защото имах нужда да знам. Исках да знам колкото е възможно повече, за всяко едно нещо. Взимах от всеки по малко, дори от някой взимах техния грях. И грешна бях и страдах, когато нямаше болка в сърцето ми, сама я причинявах, когато нямаше омраза сама се наранявах. Беше ми все едно, всьо равно. Нищо нямаше смисъл, нищо не беше мое лично преживяване. Това беше брутално перчене пред всички останали.
Доказвах себе си, защото избивах комплекси. Комплекси докарани ми от друг човек, комплекси, които така и не си заслужих, защото бях много по-добра от това, което ми възлагаше. Състезавах се и унижавах противника. Всеки изминал ден ставаше все по-труден, а противниците по-силни. Бяха ми нанасяни безброй удари, но аз ...