ВРАГЪТ В МОЕТО БИТИЕ

В пъстрата рулетка на действията ни винаги е трудно да предвидим кога сме печелещи и кога губещи. Способността да осмислим пълната схема на постъпките си бързо изчезва още при първите опасни кръстовища, плаващи пясъци или неочаквани възвишения. Вне­запно пътят на нашите стремежи се оказва преграден, слънцето залязва, напада ни натрапчиво чувство за нещо нередно, липсващо - нещо като мирова скръб. Тогава неиз­менно вървим  към състояние на изолация, запуснатост и отчаяние, неувереността става наша майка, а наша му­за - недоверието.

В такива моменти най-ясно се очертава образът на нашия враг. Най-често това е човекът до нас. Колегата, началникът, премиерът на Републиката, а защо не и папа Карол Войтила. Откриването на врага ни помага да отдъхнем от са­мите себе си, да насочим мисловната си дейност към него, да го подложим на един разяждащ анализ, да го сринем и ако е необходимо веднага да го за­местим с друг. Сякаш враговете са истинските прешлени на света и ако всички те се изгу­бят ненавременно, нашият всемир ще се сгромоляса.

Според един испански фило­соф в човека няма почти нищо съществено, отличаващо го от другите примати, освен желанието и стремежа да бъ­де нещо, което не е. Дори най-развитата човекоподобна маймуна е в пълно съгласие със себе си и няма нещо на света, което да я подтиква да бъде по-друга. Именно по пътищата, чрез които човек се стре­ми и домогва да подобри положението на собствения си живот и да бъде нещо, което не е, винаги се изпречват дру­гите, т.е. ВРАГЪТ. Но ако бор­бата с врага стане най-вътрешна ПРУЖИНА на нашето поведение, то животът не се ли превръща в безсмислена война. Която не знаем дали ще спечелим, докато е твърде възможно да я загубим всички? Може би най-продължителните битки трябва да водим със самите себе си - до момента когато примирим противоре­чивите си мисли и чувства и открием черти, които са единствено наши и ни извисяват над всяко съперничество. Зависимостта ни от хора, об­стоятелства и неща едва ли може да попречи на свободата, която ни е нужна да се про­меняме в някаква посока, щом сме убедени в необходимостта да го правим.

Отделната личност е доста­тъчно уникална и несъпоставима, за да капсулира неспир­ния си,  неутолим копнеж по нещо повече единствено в състезание с другите. И ако наистина желае да усети и прозре някакъв вътрешен, по-дълбок смисъл в своето съществувание, то тя трябва да се състезава и надмогва са­ма със себе си. Пред личност­ния хоризонт няма врагове, там има планини от трудности, по чиито стръмнини никой няма да ни последва, дори и неприятелите ни. Може би след преодоляването още на първото възвишение ще усе­тим, че съществува по-ярко, по-богато и по-значимо изме­рение на нещата, от това да наблюдаваме постиженията на другите, просто защото ще престанем да се страхува­ме да бъдем самите себе си. Или както казал един излекувал се алкохолик:

"Искам да постигна единствено себе си.

В това мога да бъда наистина добър.

Всъщност няма да пропадна никога,

ако аз бъда АЗ

и оставя тебе да бъдеш ТИ."

Петър АНГЕЛОВ - ДАРЕВ