За децата, науката и защо хората не ги обичат дост
За децата, науката и защо хората не ги обичат достатъчно
Какво е детето? Едно любопитство към света. То иска да се храни, да се смее и... да го обичат. А какво е науката? Тя в същността си също е дете.
Преди някой да ми се разсърди, че сравнявам детето и науката като две близки неща, нека се позамисли първо - няма ли наистина нещо общо между тях? Не са ли те едно и също? Какво са нашите деца без науката и какво е нашата наука без децата?!
Защо хората имат претенцията да възпитават децата? Защо имат претенцията да ги обучават? Моля педагозите да не ми се сърдят, но не са ли децата свободни? Наистина ли вярваме, че без наложени от нас ценности, децата няма да станат личности? Та наистина ли вярваме, че те сами не могат да изберат? Свободният избор не е ли основно човешко право?! Някой ще каже - те не разбират. Но аз твърдя, че те разбират и като бивше дете мога да кажа, че винаги съм имала мнение за света около мен и в мен, винаги съм имала чувства и мисли, предпочитания и желания. Мечти също. Кои са педагозите, че да убиват детските мечти? Защо основното, на което се обръща внимание, относно децата, в образованието и в семейството като че ли е подчинението на тези малки добри създания? Някой ще каже: има и добро, и лошо в тях. Лошото трябва да се изкорени. Наистина ли така се учат на добро децата, като ги учим да изкореняват всичко, което не им харесва, което не им е приятно, което не ги влече истински, всичко ли, различно от себе си, хората трябва да изкореняват, напълно, окончателно, безвъзвратно?! Преди да се превърнете в душеубийци, помислете си внимателно, преди да подходите към децата като към глина за моделиране... Децата не са и никога няма да бъдат оформени от Вас като „личности“. Личността им ще съществува въпреки Вас и Вашите усилия да ги оформите по модел, удобен я за обществото, я за някоя абстрактна идея, я за някое вярване, че трябва хората да бъдат точно определен тип, точно сега, непременно.
Децата са деца и хора, а хората са хора, за да бъдат свободни. Като висша човешка ценност това тотално изключва намесата от ограничителен тип по отношение на децата. Не става въпрос за наказанието, когато извършат нещо лошо. Става въпрос за липсата на обяснение. Защо никой не си прави труд да покаже на децата какво е лоша постъпка и какво е добра, по-често, за да не се налагат наказания за възпиране на нежелано поведение? Защо просто не им се обясни, че могат да правят каквото си искат, стига да е най-добро за тях, и стига да не наранява околните - това са единствените изисквания, които обществото може да предявява към децата. Да бъдат най-доброто за себе си и околните и да не нараняват. Защо нараняването на детските души, именно най-чувствителните, е разрешено? Защо хората имат деца, ако не са готови да ги обожават? Защо се отварят училища, в които хората не обожават децата? Именно чистото обожание е най-добрият начин да се направи едно добро дете страхотна личност като порасне, защото всеки знае, че страхотната личност е всъщност щастливата личност. Каквито и сметки да си правим, че можем да моделираме бъдещето, не можем да го нагласяме според нашите представи...
Защо на децата не се обясни, че образованието за тях е задължително, именно защото те задължително трябва да се чувстват страхотно и без децата светът е заникъде? Защо на децата не се обясни, че и ние, хората навършили пълнолетие, като бивши деца знаем, че училището е най-безопасното място? Че всичко последвало после в живота в една или друга степен е риск? Че никой друг човек така както родителите и учителите няма да е така търпелив и мил? Но наистина ли всички учители и родители са търпеливи и мили? Усещам как някой човек в момента е готов да се разсмее. А може би двама, трима. Смеете се, защото сте виждали примери за нетърпеливи и немили родители и учители десетки пъти. Смеете се, защото може би си мислите, че това е маловажен въпрос. Но това е единственият важен въпрос! Към децата и към науката трябва да сме мили и търпеливи и ако не можем да ги обожаваме, най-добре е да започнем да се учим на това свое качество. Защото... Какво е човекът, ако не обича единственото, което оставя на този свят?
В заключение мога да кажа само, че педагогиката е страхотна наука теоретически, но реално - едва когато успее да научи родителите и учителите истински, истински да обожават малките очарователни прекрасни деца на нашето общество и да се спре потисничеството и косвеното учене, че страданието е начин на живот. Страданието никога, никога не бива да бъде начин на живот. Дори като претекст да се спира появата на страдание в бъдеще. Надявам се да съм предизвикала полезни размисли...
© Йоана All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Обожанието е най-ефективното възпитание, без обожание възпитанието няма да изпълни качествено целта си и ще остави непоправима тъга, заровена дълбоко в човешката душевност. Личността е даденост и има нужда единствено от простор за развитие. Завършената, пълноценна личност не е даденост - личността във всеки момент се движи и развива. Да учим как се живее в общество е едно, безсмислено да налагаме ценности - друго. Обожанието - да бъдем до децата си възможно най-много, силно ангажирани с това кои са те и от какво имат нужда... Защо не обичаме децата достатъчно? Ами защото още има тъжни деца по света, гладни, самотни, изгубени... Ако искаме да научим човечеството на щастие, най-напред трябва да научим децата да са щастливи. Обществото да се гради от хората, не хората - от обществото. Недостатъчно развито общество не може истински да развива личности. Трябва да дадем на децата шанса да измислят света по-добър от днешния. От тази гледна точка децата са най-важният компонент на обществото.
-
Претенцията да се възпитават деца идва от наблюдението, че "Личността" не е даденост, съществуваща сама по себе си "въпреки"... Ако това не е ясно за някой, просто не знам...
Децата не са свободни зверове, а зависими от родителите си и обществото малки хора, които за да придобият поне някаква независимост, трябва да разберат как работи света около тях. Трябва да се научат на самодисциплина, за да не се налага цял живот да им виси някой Карабас Барабас над главите. Именно самоконтролът над първичната им природа е де факто свобода, а той се постига с множество ограничения и активно въздействие.
Обожавайте си кучетата, котките, златните рибки, но за бога - възпитавайте децата си ! -
"да даваш" имам предвид любов, да намериш начина, по който да я изразяваш така, че да се мисли за последствията, защото хората растем, променяме се, за сформирането на личността много фактори играят роля, не само родителите. Не съм имала предвид в материален план, а да постъпваш така, както би било най-добре (условното наклонение е нарочно заради многото останали фактори).
Любовта се изразява, а не е само думи, това ми е мисълта.
И, отново за съжаление, колкото повече технологиите ни обсебват, толкова повече духовно обедняваме и мрежата се пълни все повече с емоционално гладни хора, с духовни липси, за много дори и неосъзнати, защото много неща дори не са научили когато е трябвало. -
Да обичаш безусловно и да даваш безусловно за мен са различни неща. Не обичаш детето си ако е послушно или ако е умно, или ако е красиво, спокойно и т.н. Тоест не трябва да отговаря на очаквания на родителя, за да бъде обичано. Но това не означава, че трябва да му дадеш всичко, винаги, без никакви условия. Елементарен пример - разрешаваш (даваш) на детето си да джапа в локвите, но не безусловно. Има си условия - да е на место, където няма как да опръска минаващи пешеходци, да е обуто с гумени ботуши, да е здраво. Примерно. Не знам как на теб, ама на времето когато аз съм била дете, съвсем не са ми давали всичко безусловно, както и на моите връстници. Доста условия всъщност ни поставяха.
-
Защото да обичаш означава да даваш, безусловно, а не само думи. Но в днешния комерсиализиран свят е все по-трудно, трудно е въобще да се отгледа дете, камо ли повече от едно, трудно е в несигурния делник да поемат отговорности хората, не се женят, ряждат се деца повечето "както дойде" ако дойде, моралът не е това, което е бил, семейството все повече стеснява периметъра си, ако въобще го има. За това свидетелстват и застаряващите нации, и демографският срив.
-
Интересна тема.
Не знам, защо мислиш, че родителите не обичат децата си достатъчно. Просто всеки обича така, както умее. А когато говорим за възпитание на децата, истината е че най-лесно се възпитава с личен пример. И въпреки всичко - трябват правила. Защото живеем в общество. И защото колкото и да обичам децата, ако съм на плаж и някое детенце изсипе кофичката с пясък на главата ми, 3 пъти мине с мокри песъчливи краченца през хавлията ми, изсипе чантата ми и ... Е трудно ще му се радвам. И на него и на родителите му. И ще смятам, че те не са го възпитали, че не са го научили на елементарни правила. А правилата... ами те са ограничения. Тоест забраната на едно детенце да ме тормози мен по някакъв начин е ограничение на свободната му воля и избор , нали? 
-
Ние сме (родителите) звено от една верига, подчинени на минали условности, които считаме за меродавни, защото,видите ли, така сме възпитавани, значи родителите ни са формирали нас, дайте сега да вкараме следващото поколение (деца и внуци)в нашата матрица! Грешка и то фундаментална!
Йоана, правиш паралел между науката и децата: толкова е нагледно,че не би могло да се оспори,а само да се адмирира! Ето и един пример от живота: науката се развива непрекъснато и за старото поколение не догонва ли темповете на растеж и при науката (знания) и при децата,започва едно разминаване в педагогически аспект, защото възпитава този който знае, иначе ще изглежда смешен в очите на хората въобще и конкретно за децата. -
И за мен съществува близост между детето и науката. Тя е например във фантазията. Науката обича да фантазира в огромни размери, точно като децата. Мисля, че задачата на педагогиката е не да изкоренява у децата определени неща, набеждавайки ги за табу, а да подходи към детето все едно е в китайски ресторант, предлагайки му по лъжичка от всевъзможни гозби. Да му покаже съществуването на тези гозби. То само ще реши кои са му любимите. Педагогът може да му насочи вниманието към определени избори и да мотивира това си предложение. Но нека детето реши дали да приеме предложенията му или да ги отхвърли. Според мен ролята на истинския педагог е да бъде своебразно продължение на детските очи за виждане в по-далечна перспектива, а не да играе ролята на кучешки намордник. Чудесно есе си написала, Йоана! Полезно и реалистично.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
